Танц с дракони

Братята на фургоните също бяха видели това лице, не се съмняваше Джон. Никой не заговори за това, но посланието беше съвсем ясно за всеки, който имаше очи. Джон беше чул Манс Райдър да казва, че всички коленичещи са овце.

— Значи едно псе може да кара стадо овце — беше казал Кралят отвъд Вала, — но виж, свободния народ, някои са скални котки, а някои са камъни. Едните скитат където им падне и ще разкъсат псетата ви на дреб. Другите няма да мръднат, ако не ги изриташ. — Нито скалните котки, нито камъните щяха да изоставят боговете, които бяха почитали през целия си живот, и да се преклонят пред някой, който едва познаваха.

Малко на север от Къртичиното се натъкнаха на трети наблюдател, издълбан в огромния дъб, бележещ края на селската земя; дълбоките му очи бяха впити в кралския път. „Това лице не е приятелско“, помисли Джон. Лицата, които Първите хора и горските чеда бяха издълбали преди хилядолетия в язовите дървета, имаха строги и дивашки черти най-често, но големият дъб изглеждаше особено гневен, сякаш се канеше всеки момент да изтръгне корените си от земята и да връхлети върху тях с рев. „Раните му са пресни като раните на хората, които са го издълбали.“

Къртичиното беше по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Повечето беше заровено под земята, заслонено от студа и снега. Сега това бе по-вярно от всякога. Магнарят на Денн беше подпалил селото, когато мина през него, за да щурмува Черен замък, и над земята бяха останали само купища изгорели греди и стари, покрити със сажди камъни… но под замръзналата пръст подземията, тунелите и дълбоките мазета все още стояха и точно там свободният народ бе намерил убежище, свити в тъмното като къртиците, на които бе наречено селото.

Фургоните спряха в полукръг пред някогашната селска ковачница. Рояк деца със зачервени лица строяха снежна крепост, но се разпръснаха, като видяха братята в черните наметала, и се изпокриха в дупките. Скоро след това възрастните започнаха да излизат изпод земята. С тях лъхна воня, миризмата на неумити тела, мокри дрехи, изпражнения и урина. Джон видя как един от хората му сбърчи нос и каза нещо на мъжа до себе си. „Някоя шега за миризмата на свободата“, предположи. Твърде много от братята му си правеха шеги с вонята на диваците в Къртичиното.

„Свинско невежество“, помисли Джон. Свободният народ не бяха по-различни от мъжете на Нощния страж: някои бяха чисти, други мръсни, но повечето бяха чисти понякога, а понякога — мръсни. Тази воня бе просто миризмата от хиляда души, натикани в мазета и тунели, изкопани да приютят не повече от сто.

Диваците бяха играли този танц преди. Строиха се смълчани в редици зад фургоните. Жените бяха тройно повече от мъжете, много от тях с деца, бледи мършави същества, вкопчени в полите им. Джон видя малко пеленачета. „Пеленачетата измряха по време на похода. А които преживяха битката, измряха в кошарите на краля.“

Бойците го бяха понесли по-добре. Триста мъже на бойна възраст, бе заявил в съвета Джъстин Маси. Лорд Харууд Фел ги беше преброил. „Ще има и жени на копието. Петдесет, шейсет, може да стигат до сто.“ Броенето на Фел бе включило и мъжете, понесли рани, знаеше Джон. Видя двайсетина такива: мъже на груби патерици, мъже с празни ръкави, мъже с едно око или половин лице, мъж без крака, носен от двама приятели. И всички — сивобради и мършави. „Прекършени хора — помисли си. — Привиденията отвъд Вала не са единствените живи мъртъвци.“

Не всички бойци бяха прекършени обаче. Неколцина мъже от Денн с бронзови люспести брони стояха струпани около стъпалата на едно мазе, гледаха намръщено и не си направиха труда да идат при другите. В развалините на старата селска ковачница Джон зърна едрото плешиво туловище на мъж, в когото позна Халек, брата на Харма Песоглавата. Прасетата на Харма ги нямаше обаче. „Изядени, несъмнено.“ Онези двамата в кожите бяха от Роговата стъпка, колкото мършави, толкова и свирепи, боси дори в снега. „Все още има вълци сред тези овце.“

Вал му беше напомнила това при последното му гостуване при нея.

— Свободният народ и коленичещите общо взето си приличат, Джон Сняг. Мъжете са мъже и жените са жени, все едно от коя страна на Вала са родени. Добри мъже и лоши, герои и злодеи, мъже на честта, лъжци, страхливци, грубияни… имаме много, както и вие.

„Права беше.“ Номерът беше да различиш едните от другите, да разделиш овцете от козите.

Черните братя започнаха да раздават храна. Бяха донесли резени твърдо солено телешко, сушена треска, сушен боб, ряпа, моркови, чували с ечемик и пшеничено брашно, мариновани яйца, бурета с лук и ябълки.

— Може да вземеш лук или ябълка — каза на една жена Хол Косматия, — но не и от двете. Избираш.

Жената, изглежда, не разбра.

— Трябват ми по две. Едните за мен, другите за момчето ми. Болно е.

Хол поклати глава.

— Трябва сам да дойде за ябълка. Или за лук. Двете не. Като теб. Е, ябълка ли да е, или лук? Хайде побързай, има още зад тебе.

— Ябълка — каза тя и той ѝ даде една, стара, малка и спаружена.

— Хайде по-живо, жено — извика един, трима души зад нея. — Студено е.