Танц с дракони

Жената не му обърна внимание.

— Още една ябълка — каза на Хол Косматия. — За сина ми. Моля. Той е малък.

Хол се обърна към Джон. Джон поклати глава. Много скоро щяха да им свършат ябълките. Почнеха ли да дават по две на всеки, който поиска две, последните нямаше да вземат нищо.

— Хайде мърдай — викна едно момиче зад жената. После я бутна в гърба. Жената залитна, изтърва ябълката и падна. Другите неща в ръцете ѝ се разхвърчаха. Пръсна се боб, ряпа се изтъркаля в калната локва, торба брашно се скъса и безценното съдържание се пръсна в снега.

Надигнаха се ядосани гласове, на Старата реч и на Общата. При друг от фургоните започнаха да се бутат с лакти.

— Доникъде не стига — изръмжа някакъв старец. — Проклети врани, ще ни уморите от глад. — Жената, която бяха съборили, лазеше на колене да събере храната си. Джон видя блеснала гола стомана на няколко крачки встрани. Стрелците му изпъваха лъковете.

Обърна се в седлото.

— Рори. Усмири ги.

Рори вдигна големия рог и го наду.

Врявата и блъскането замряха. Заплака дете. Гарванът на Мормон пристъпяше от лявото рамо на Джон до дясното, кимаше и мърмореше:

— Сняг, сняг, сняг.

Джон изчака ехото на рога да заглъхне, после пришпори коня си напред, където всички можеха да го видят.

— Храним ви по най-добрия начин, колкото можем да заделим. Ябълки, лук, ряпа, моркови… дълга зима ни чака всички, а складовете ни не са неизчерпаеми.

— Вие враните си се храните добре. — Халек излезе напред.

„Засега.“

— Ние държим Вала. Валът брани владението… и вас, вече. Познавате лицето на врага. Знаете какво ни застрашава. Някои от вас са се изправяли срещу тях преди. Таласъми и бели бродници, мъртви същества със сини очи и черни ръце. Аз също съм ги виждал, бил съм се с тях, изпратих няколко в ада. Убиват, а след това пращат мъртвите ви срещу вас. Великаните не можеха да устоят срещу тях, нито вие, Денн, клановете на ледената река, Роговата стъпка, свободният народ… а докато дните стават все по-къси и нощите по-студени, те стават по-силни. Оставихте домовете си и дойдохте на юг стотици и хиляди… защо, ако не за да избягате от тях? Да бъдете в безопасност. Е, Валът ви пази. Ние

сме тези, които ви пазят, черните врани, които презирате.

— Спасени и гладни — каза една набита жена с обрулено от вятъра лице, жена на копието, ако се съдеше по вида ѝ.

— Искате повече храна ли? — попита Джон. — Храната е за бойци. Помогнете ни да държим Вала и ще ядете толкова, колкото ядат враните. — „Докато има храна.“

Възцари се тишина. Диваците се споглеждаха.

— Яж — изграчи тихо гарванът. — Зъррно, зъррно.

— Да се бием за вас? — Сигорн, младият магнар на Денн, говореше Общата реч завалено. — Няма бием за вас. Убием по-добре. Убием всички вас.

Гарванът плесна с криле.

— Убием, убием.

Бащата на Сигорн, старият магнар, беше премазан под падащото стълбище по време на щурма на Черен замък. „Щях да изпитвам същото, ако някой поискаше да се съюзя с Ланистърите“, каза си Джон.

— Баща ти се опита да ни убие всички — напомни той на Сигорн. — Магнарят беше храбър мъж, но се провали. А ако беше успял… кой щеше да държи Вала? — Обърна гръб на мъжете от Денн. — Стените на Зимен хребет също бяха здрави, но днес Зимен хребет е в развалини, изгорен и срутен. Една стена е добра само колкото са добри мъжете, които я бранят.

Старец, притиснал ряпа до гърдите си, извика:

— Убивате ни, морите ни от глад, сега искате и роби да ви станем.

Набит червендалест мъж се провикна да го подкрепи:

— По-скоро ще тръгна гол, отколкото да облека някоя от черните ви дрипи.

Една от жените на копието се изсмя:

— Дори жена ти няма да иска да види тебе гол, Бътс.

Десетина души заговориха наведнъж. Момче заплака. Джон Сняг изчака всичко да затихне, след което се обърна към Хол Косматия и рече:

— Хол, какво каза на онази жена?

Хол го погледна объркан.

— За храната ли? Ябълка или лук? Само това казах. Трябва да избират.

— Трябва да изберете — повтори Джон. — Всички. Никой не иска от вас да полагате клетвите ни и не ме интересува кои богове почитате. Моите собствени богове са старите, боговете на Севера, но можете да си задържите червения бог или Седемте, или всеки друг бог, който чува молитвите ви. Копия ми трябват. Лъкове. Очи по Вала.

— Ще взема всяко момче над дванайсет години, което знае как да държи копие или да опъва лък — продължи високо. — Ще взема старците ви, ранените и сакатите ви, дори онези, които вече не могат да се бият. Има други задачи, които могат да изпълняват. Да правят стрели, да доят козите, да събират дърва за огрев, да чистят конюшните… работата е безкрайна. И да, ще взема и жените ви. Не ми трябват свенливи девици, които чакат да ги пазят, но ще взема толкова жени на копието, колкото дойдат.

— А момичета? — попита едно момиче. — Изглеждаше младо като Аря, когато Джон я бе видял за последен път.

— От шестнайсет нагоре.

— Взимаш момчета на дванайсет.

В Седемте кралства момчета на дванайсет често служеха като пажове или скуайъри. Много от тях се обучаваха в оръжие от малки. Момичетата на дванайсет бяха деца. „Тези са диваци обаче.“