— Щом искате. Момчета
— Глава — изграчи гарванът на Стария мечок. — Глава, глава, глава.
— Изборът е ваш — каза Джон Сняг. — Тези, които искат да ни помогнат да държим Вала, се връщат в Черен замък с мен и ще се погрижа да бъдете въоръжени и нахранени. Останалите, вземете си ряпата и лука и се скрийте в дупките си.
Момичето първо излезе напред.
— Мога да се бия. Майка ми беше жена на копието. — „Може и дванайсет да няма“, помисли той, докато детето се провираше между двама старци. Но нямаше да върне първия си новонает.
Последваха я двама младоци, момчета на не повече от четиринайсет. След тях — нашарен с белези мъж с едно око.
— И аз съм ги виждал ония, мъртвите. Дори враните са по-добри от онова. — Висока жена на копието, старец на патерици, момче с лице, кръгло като месечина и с изсъхнала ръка, млад мъж, чиято червена коса напомни на Джон за Игрит.
А след това Халек.
— Не ми харесваш, врано — изръмжа той, — но и Манс никога не ми е харесвал, не повече, отколкото го харесваше сестра ми. Все пак се бихме за него. Защо да не се бием за теб?
И тогава бентът се отприщи. Халек беше прославен мъж. „Манс не грешеше.“
— Свободният народ не следва имена или малки платнени животни, пришити на туника — беше му казал Кралят отвъд Вала. — Те няма да танцуват за монети, няма да ги интересува как се наричаш или какво значи тази служебна верига, или кой е бил дядо ти. Вървят след силния. Следват мъжа.
Братовчедите на Халек го последваха, след това един от знаменосците на Харма, след това мъжете, които се бяха сражавали с нея, после други, които бяха чули разкази за бойната им доблест. Сиви бради и зелени момчета, бойци в разцвета на силите си, ранени и сакати, двайсет жени на копието, дори трима мъже от Роговата стъпка.
„Но не и Денн.“ Магнарят се обърна и се скри в един от тунелите, а приятелите му с бронзовите брони го последваха.
Когато бе раздадена и последната спаружена ябълка, фургоните бяха пълни с диваци, и бяха с шейсет и трима повече, отколкото на тръгване от Черен замък заранта.
— Какво ще правим с тях? — попита го Боуен Марш, щом подкараха обратно по кралския път.
— Обучаваме ги, въоръжаваме ги и ги разпределяме. Пращаме ги там, където са нужни. Източен страж, Сенчестата кула, Леден знак, Сив страж. Смятам да отворя още три укрепления.
Лорд-стюардът погледна назад.
— И жени ли? Братята ни не са свикнали да има жени сред тях, милорд. Клетвите им… Ще има битки, изнасилвания…
— Тези жени имат ножове и знаят как да ги използват.
— А когато някоя от тези жени на копието пререже гърлото на някой брат, тогава какво?
— Ще сме изгубили един мъж — отвърна Джон. — Но току-що спечелихме шейсет и трима бойци. Добър сте в броенето, милорд. Поправете ме, ако греша, но по моя сметка все пак оставаме с шейсет и двама повече.
Марш не беше убеден.
— Добавихте още шейсет и три гърла, милорд… но колко от тях наистина са бойци и на чия страна ще се бият? Ако на портите са Другите, най-вероятно ще стоят на наша страна, признавам… но ако Тормунд Ужаса на великаните или Ревльото дойдат с десет хиляди виещи убийци долу, тогава какво?
— Тогава ще разберем. Тъй че да се надяваме изобщо да не се стигне до това.
Тирион
Сънуваше лорд баща си и Господаря в плащаницата. Сънува, че са едно и също, и когато баща му го обгърна с каменни ръце и се наведе да му даде сивата си целувка, се събуди с пресъхнала уста, а сърцето му бухаше в гърдите.
— Мъртвото ни джудже се върна при нас — каза Халдон.
Тирион тръсна глава, за да прочисти паяжините на съня. „Скърбите. Изгубих се в Скърбите.“
— Не съм мъртъв.
— Тепърва ще се види. — Полумайстера стоеше над него. — Дък, бъди добро пате и кипни малко борш за малкия ни приятел. Сигурно е прегладнял.
Беше на „Свенливата девица“, под бодливо одеяло, което миришеше на оцет. „Скърбите са зад нас. Беше просто сън, който сънувах, докато се давех.“
— Защо мириша на оцет?
— Лемор те изми с оцет. Според някои помагал против сивата люспа. Склонен съм да се усъмня в това, но не вреди да се опита. Пак Лемор изкара водата от гърдите ти, след като Гриф те издърпа. Беше студен като лед и устните ти бяха посинели. Яндри каза, че трябва да те хвърлим обратно, но момчето забрани.
„Принцът.“ Споменът се върна на порой: каменният мъж, посягащ с напуканите си сиви длани, кръвта, капеща между пръстите му. „Беше тежък като канара и ме дръпна надолу.“