Танц с дракони

Младежът не изглеждаше примирен. „Съвършеният принц, но все пак почти момче, без никакъв опит за света и всичките му неволи.“

— Принц Егон — каза Тирион. — След като и двамата сме натикани в тази лодка, може би ще ме удостоите с една игра на киваси, колкото да убием времето?

Принцът го погледна подозрително.

— Писнало ми е от киваси.

— Писнало ви е да губите от джудже, имате предвид?

Това уязви гордостта му, точно както Тирион си знаеше, че ще стане.

— Иди донеси таблата и фигурите. Този път мисля да те скъсам от бой.

Играха на палубата. Гриф Младия подреди армията си за атака, с дракон, слонове и тежък кон отпред. „Строй на младеж, колкото дързък, толкова и глупав. Рискува всичко за бърз удар.“ Остави принца да направи първия ход. Халдон стоеше зад тях и следеше играта.

Когато принцът посегна за дракона си, Тирион се покашля.

— На ваше място не бих направил това. Грешка е да изнасяте дракона си напред толкова рано. — Усмихна се невинно. — Вашият баща позна опасностите от прекалената смелост.

— Познавал си баща ми?

— Ами, видях го два-три пъти, но бях само на единайсет, когато Робърт го уби, а моят баща бе наредил да ме скрият под един камък. Не, не мога да твърдя, че познавах принц Регар. Не и като вашия лъжебаща. Лорд Конингтън беше най-скъпият приятел на баща ви, нали?

Гриф Младия избута кичур синя коса от очите си.

— Били са заедно скуайъри в Кралски чертог.

— Истински приятел е нашият лорд Конингтън. Трябва да е, щом е останал толкова предано верен на внука на краля, който му взе земите и титлите и го прати в изгнание. Жалко за това. Иначе приятелят на принц Регар щеше да е бил подръка, когато баща ми опустоши Кралски чертог, и да спаси скъпоценното синче на принц Регар да не пръснат височайшия му мозък в стената.

Младокът се изчерви.

— Онова не бях аз. Казах ти. Беше синът на някакъв щавач от Пиклива вода, чиято майка умряла при раждането му. Баща му го продал на лорд Варис за делва арборско златно. Имал други синове, но арборско златно никога не бил опитвал. Варис дал момчето от Пиклива вода на майка ми, а мен ме отмъкнал.

— М-да. — Тирион премести слоновете си. — А след като принцът от Пиклива вода умира благополучно, евнухът ви прехвърля скришом през Тясното море на дебелия си приятел търговеца на сирене, който ви скрива на една лодка и намира един лорд изгнаник, който да се нарече ваш баща. Великолепна история се получава, певците ще има да възпяват спасяването ви, щом вземете Железния трон… стига нашата прелестна Денерис да ви вземе за свой консорт.

— Ще ме вземе. Трябва.

— „Трябва“? — Тирион цъкна с език. — Кралиците не обичат да чуват тази дума. Вие сте съвършеният принц, признавам, умен, храбър и толкова хубав, колкото всяка девица би желала. Денерис Таргариен не е девица обаче. Тя е вдовицата на дотракски хал, майка на дракони и опустошителка на градове, Егон Завоевателя с цици. Може да не се окаже толкова склонна, колкото ви се иска.

— Ще е склонна тя. — Принц Егон май малко се стъписа. Явно никога не беше обмислял възможността кандидат-невястата да му откаже. — Не я познаваш. — Вдигна тежкия си кон и го тупна тежко на таблото.

Джуджето сви рамене.

— Знам, че е прекарала детството си в изгнание, бедна, преживяваща с блянове и планове, бягаща от един град в друг, винаги наплашена, никога в безопасност, без приятели, ако не смятаме един брат, който според всички описания бил почти съвсем побъркан… брат, който продаде девствеността ѝ на дотраките срещу обещание за армия. Знам, че някъде там в тревите се излюпили драконите ѝ, както и тя самата. Знам, че е горда. Как не? Дотраките презират слабостта. Ако Денерис беше слаба, щеше да е загинала с Визерис. Знам, че е свирепа. Ащапор, Юнкай и Мийрийн са достатъчно доказателство за това. Преминала е степите и червената пустиня, преживяла е покушения, заговори и зли магии. Прежалила е брат, съпруг и син, стъпкала е на прах градовете на робовладелците под нежните си стъпалца в сандалки. Е, как смяташ, че ще реагира тази кралица, когато се появиш ти с просешката си паница и кажеш: „Добрутро, лелинко. Аз съм твоят племенник Егон, върнал се от мъртвите. Крих се цял живот на една лодка, но сега съм си умил синята боя от косата и искам дракон, моля те… а, споменах ли, че правото ми над Железния трон е по-силно от твоето?“

Устата на Егон се изкриви от гняв.

— Няма да отида при леля си като просяк. Ще отида като родственик, с армия.

— Малка армия. — „Виж, това го ядоса хубаво.“ Джуджето неволно си помисли за Джофри. „Имам дарбата да ядосвам принцове.“ — Кралица Денерис има голяма и не благодарение на теб. — Тирион премести арбалетите си.

— Приказвай си каквото си щеш. Тя ще бъде моя жена, лорд Конингтън ще го уреди. Вярвам му толкова, колкото ако беше от моята кръв.