Танц с дракони

Друг страж им махна нетърпеливо с факлата си да минат през портата и Халдон Полумайстера ги поведе в същинския Селхорис. Тирион се заклатушка след него.

Излязоха на голям площад, пълен с народ дори в този късен час, шумен и грейнал от светлини. Фенери се полюшваха на вериги над вратите на ханове и къщи за удоволствия, но тук, зад портите, бяха направени от цветно стъкло, не от хартия. Вдясно от тях пред един храм от червен камък гореше огън. Жрец с пурпурен халат стоеше на терасата на храма и говореше на малката тълпа, събрала се около пламъците. Пред един хан седяха пътници и играеха киваси, пияни войници влизаха и излизаха от нещо, което явно трябваше да е бардак, жена биеше муле пред една конюшня. Двуколка изтрополя покрай тях, теглена от бяло джудже слон. „Това е друг свят — помисли Тирион. — Но не толкова различен от света, който познавам.“

На площада господстваше бяла мраморна статуя на мъж без глава с невероятно пищна броня, яхнал боен кон, украсен като него.

— Кой пък е този? — зачуди се Тирион.

— Триарх Хороно. Волантински герой от Века на кръвта. Избирали го за триарх в продължение на четирийсет години и когато му писнало от избори, се провъзгласил за пожизнен триарх. Волантинците не се зарадвали. Скоро след това бил осъден на смърт, вързан между два слона и разкъсан на две.

— Статуята му защо е без глава?

— Бил е тигър. Когато слоновете дошли на власт, привържениците им почнали да рушат, събаряли главите от статуите на онези, които смятали, че са виновни за всички войни и бедствия. — Сви рамене. — Друг век е било това. Я ела да чуем какво разправя този жрец. Заклевам се, че чух името Денерис.

Пресякоха площада и се вляха в нарастващата тълпа пред червения храм. Местните стърчаха над Тирион отвсякъде, тъй че не можеше да види много повече от задниците им. Можеше да чуе почти всяка дума на жреца, не че ги разбираше.

— Разбираш ли какво говори? — попита той Халдон на Общата реч.

— Щях, ако едно джудже не ми пищеше в ухото.

— Не пищя. — Тирион скръсти ръце, обърна се назад и огледа лицата на мъжете и жените, спрели се да слушат. Накъдето и да се обърнеше, виждаше татуировки. „Роби. Четирима от всеки пет са роби.“

— Жрецът призовава волантинците да тръгнат на война — каза Полумайстера, — но на страната на правото, като войници на Господаря на Светлината Р’хлор, който е направил слънцето и звездите и води вечна битка с мрака. Ниесос и Малакво са се отвърнали от светлината, казва, сърцата им са потъмнели от жълтите харпии от изток. Казва, че…

— Дракони.

Разбрах тази дума. Каза дракони.

— Да. Драконите са дошли, за да я отнесат към славата.

— Денерис ли?

Халдон кимна.

— Бенеро е изпратил вестта от Волантис. Тя идва в изпълнение на древно пророчество. От дим и сол се роди, за да сътвори света отново. Тя е Азор Ахаи завърналият се… и триумфът ѝ над тъмнината ще донесе вечно лято… самата смърт ще се преклони пред нея и всички, които умират, докато се сражават за нейната кауза, ще бъдат преродени…

— Трябва ли да се преродя в същото тяло? — попита Тирион. Тълпата ставаше по-гъста. Усещаше как вече го натискат. — Кой е Бенеро?

Халдон повдигна вежда.

— Висш жрец на червения храм във Волантис. Пламък на истината, Светлина на мъдростта, Първи слуга на Господаря на Светлината, Роб на Р’хлор.

Единственият червен жрец, когото Тирион бе познавал, беше Торос от Мир, дебелият веселяк, вмирисаният на вино гуляйджия, който се мотаеше из двора на Робърт, къркаше най-добрите сортове вина на краля и го подклаждаше за рицарски боеве.

— На мен ми дай жреци, които са дебели, покварени и цинични — каза той на Халдон. — Тия, дето обичат да седят на меки сатенени възглавници, да хапват вкусни месца и да лъжат малки момченца. Тия, които вярват в бог, носят неприятностите.

— Може да използваме тази неприятност в своя изгода. Знам къде може да намерим отговора.

Минаха покрай героя без глава и спряха пред една каменна странноприемница. Над вратата висеше изгърбената коруба на огромна костенурка, боядисана в ярки цветове. Вътре стотина червени свещи горяха като далечни звезди. Ухаеше на печено месо и подправки, млада робиня с костенурка на едната буза разливаше светлозелено вино.

Халдон спря на прага и каза:

— Там. Онези двамата.

В една ниша двама мъже седяха над издялана от камък маса киваси и оглеждаха присвили очи фигурите си на светлината на една червена свещ. Единият беше мършав и бледен, с рядка черна коса и остър нос. Другият бе широкоплещест дебелак с къдрави кичури, спуснали се до яката му. Никой от двамата не си направи труда да вдигне очи от играта, докато Халдон не дръпна стол между тях и не каза:

— Джуджето ми играе киваси по-добре от двама ви, взети заедно.

Широкоплещестият вдигна очи, изгледа ги с неприязън и каза нещо на стар волантински, толкова бързо, че Тирион не можеше и да се надява да го схване. Мършавият се отпусна в стола си и попита на Общата реч на Вестерос:

— За продан ли е? За колекцията странни животни на триарха търсят джудже, играещо киваси.

— Йоло не е роб.

— Колко жалко. — Мършавият премести един ониксов слон.