Танц с дракони

— Три — съгласи се Каво. — Срещу три пъти по три хиляди врагове. Граздан мо Ераз не беше единственият посланик, пратен от Жълтия град. Когато Мъдрите господари тръгнат срещу Мийрийн, легионите на Нови Гхиз ще се бият до тях. Толосите. Елирианите. Дори дотраките.

— Имате дотраки около града — каза Халдон.

— Хал Поно. — Каво махна пренебрежително с бледата си ръка. — Конните господари идват, даваме им дарове и си отиват. — Придвижи отново катапулта си, хвана алабастровия дракон на Тирион и го махна от таблото.

Останалото беше касапница, въпреки че джуджето се удържа още десетина хода.

— Дошло е време за горчиви сълзи — рече накрая Каво и гребна купчинката сребърници. — Друга игра?

— Няма нужда — каза Халдон. — Джуджето ми си получи урока по унижение. Мисля, че е време да се връщаме на лодката си.

Огънят на площада продължаваше да гори, но жрецът си бе отишъл и тълпата се беше разпръснала отдавна. Свещите блещукаха от прозорците на бардака. Отвътре долиташе женски смях.

— Нощта още е млада — каза Тирион. — Каво може да не ни е казал всичко. А курвите чуват много неща от мъжете, които обслужват.

— Толкова ужасно ли ти трябва жена, Йоло?

— На човек му омръзва да няма други любовници освен пръстите си. — „Може би курвите отиват в Селхорис. Тиша може да е там вътре сега, със сълзи, татуирани на бузата ѝ.“ — За малко щях да се удавя. На един мъж му трябва жена все пак. Освен това трябва да се уверя, че патката ми не е станала на камък.

Полумайстера се засмя.

— Ще те изчакам в кръчмата до портата. Не се бави много обаче.

— О, не бой се. Повечето жени предпочитат да свършат с мен колкото може по-бързо.

Бардакът беше скромен в сравнение с тези, които джуджето бе свикнал да посещава в Ланиспорт и Кралски чертог. Собственикът май не говореше друг език освен волантински, но разбираше съвсем добре от дрънкането на сребро и отведе Тирион през една колонада в дълго помещение, което миришеше на тамян и където четири отегчени робини се бяха излегнали полуголи. Две бяха посрещнали и изпратили най-малко по четирийсет рождени дни. Най-младата бе може би на петнайсет или шестнайсет. Ни една не беше толкова грозна като курвите, които бе видял да работят на кейовете, макар че трудно можеше да минат за красиви. Една явно беше бременна. Друга беше просто дебела и от двете ѝ цици висяха железни гривни. И четирите имаха сълзи, татуирани под едното око.

— Имаш ли момиче, което говори езика на Вестерос? — попита Тирион. Собственикът примижа неразбиращо, тъй че той повтори въпроса на висок валириански. Този път мъжът май схвана дума-две и отвърна на волантински.

— Залез момиче. — Само това разбра джуджето от отговора. Реши, че трябва да значи момиче от Кралствата на залеза.

Имаше само едно такова в къщата и не беше Тиша. Имаше лунички по лицето и гъсти червени къдрици, което обещаваше лунички по гърдите и червени косми между краката.

— Ще стане — каза Тирион. — И ще искам и бутилка. Червено вино с червена плът. — Курвата гледаше безносото му лице с отвращение. — Оскърбявам ли те, миличко? Аз съм оскърбително същество, както на драго сърце щеше да ти каже баща ми, ако не гниеше мъртъв.

Макар да изглеждаше от Вестерос, момичето не знаеше нито дума на Общата реч. „Сигурно е била пленена от някой търговец на роби като дете.“ Спалнята ѝ беше малка, но имаше мирски килим на пода и дюшек, пълен с гъши пух вместо слама. „Виждал съм и по-лошо.“

— Ще ми кажеш ли името си? — попита я, докато взимаше чаша вино от ръката ѝ. — Не? — Виното беше силно, горчиво и нямаше нужда от превод. — Май ще трябва да се задоволя с путката ти. — Тирион избърса уста с опакото на ръката си. — Лягала ли си с чудовище преди? Е, сега е добър момент. Сваляй парцалките и на гръб, ако благоволиш. Или не.

Гледаше го неразбиращо, така че той взе бутилката от ръцете ѝ и вдигна полите ѝ над главата. Тя разбра какво се иска от нея, макар да не беше от най-страстните. Тирион толкова дълго време бе изтърпял без жена, че свърши в нея на третото забиване.

Превъртя се и се отпусна до нея, повече засрамен, отколкото заситен. „Това беше грешка. В какво жалко същество съм се превърнал.“

— Познаваш ли една жена на име Тиша? — попита, докато гледаше как семето му капе от нея на леглото. Курвата не отвърна. — Знаеш ли къде отиват курвите? — И на това не отвърна. Гърбът ѝ беше на ивици от безброй белези. „Това момиче все едно е умряло. Току-що чуках труп.“ Дори очите ѝ изглеждаха мъртви. „Тя дори няма силата да ме мрази.“

Имаше нужда от вино. Много вино. Сграбчи бутилката с две ръце и я вдигна. Виното потече червено. Надолу по гърлото му, по брадичката. Закапа от брадата му и намокри пухеното легло. На светлината на свещта изглеждаше тъмно като виното, което бе отровило Джофри. Когато свърши, хвърли празната бутилка настрана, превъртя се и залитна на пода, заопипва за нощно гърне. Нямаше. Стомахът му се надигна и той повърна на килима, този чудесен дебел мирски килим, утешителен като лъжи.

Курвата проплака отчаяно. „Нея ще обвинят за това“, осъзна той засрамен.