Танц с дракони

— Отрежи ми главата и я занеси в Кралски чертог — каза ѝ. — Сестра ми ще те направи дама и никой повече няма да те бие с камшик. — Тя и това не разбра, тъй че той разтвори краката ѝ, пропълзя между тях и я облада още веднъж. От това поне разбираше.

След това виното беше свършило, както и той, тъй че се заклатушка до дрехите на момичето и ги хвърли към вратата. Тя схвана намека и избяга, остави го сам в тъмното, потънал дълбоко в пухеното легло. „Аз съм един вмирисан пияница.“ Не посмя да затвори очи от страх да не заспи. Зад булото на съня го чакаха Скърбите. Каменни стъпала, които продължават нагоре безкрайно, стръмни и хлъзгави, и коварни, а някъде горе — Господарят в плащаницата. „Не искам да срещам Господаря в плащаницата.“ Тирион навлече дрехите си пипнешком и се затътри слепешката към стълбището. „Гриф ще ми одере кожата. Е, и защо не? Ако някое джудже е заслужило да му одерат кожата, това съм аз.“

На средата на стълбището се препъна. Успя някак да смекчи с ръце падането, но все пак се изтъркаля чак долу. Курвите вдигнаха глави слисани. Тирион се изправи и им се поклони.

— По-пъргав съм, когато съм пиян. — Обърна се към собственика. — Боя се, че ти съсипах килима. Момичето не е виновно. Дай да си платя. — Измъкна шепа монети и ги хвърли към него.

— Дяволче — каза дълбок мъжки глас зад него.

В ъгъла на стаята в сянката седеше мъж, една курва се друсаше в скута му. „Изобщо не го видях това момиче. Иначе щях да взема него горе вместо луничките.“ Беше по-млада от другите, тънка и хубава, с дълга сребриста коса. Лисенка като че ли… но мъжът, на чийто чеп се друсаше, беше от Седемте кралства. Едър и плещест, към четирийсет някъде или малко по-стар. Половината му глава бе оплешивяла, но груба четина покриваше бузите и брадичката му, а ръцете му бяха обрасли с гъсти косми, стърчаха дори от кокалчетата на пръстите му.

Видът му не се хареса на Тирион. Още по-малко му хареса голямата черна мечка на връхното му палто. „Вълна. Носи вълна в тази жега. Кой друг ще е толкова шибано луд, ако не някой рицар?“

— Колко е приятно да чуя Общата реч толкова далече от дома — каза малко завалено. — Но се боя, че ме бъркате с друг. Името ми е Хюгор Хълма. Може ли да ви почерпя чаша вино, приятелю?

— Пих достатъчно. — Рицарят избута курвата настрана и стана. Оръжейният му колан висеше на кука до него. Той го смъкна и извади меча си. Курвите гледаха жадно, светлината на свещите блестеше в очите им. Собственикът беше изчезнал. — Мой си, Хюгор.

Тирион можеше да го надбяга толкова, колкото и да го надвие. Както беше пиян, не можеше да се надява дори да го надхитри. Разпери ръце.

— И какво смяташ да правиш с мен?

— Да те доставя — каза рицарят. — На кралицата.

Денерис

Галаза Галаре дойде на Великата пирамида придружена от дузина Бели грации, момичета от знатно потекло, все още твърде млади, за да са отслужили годината си в градините за удоволствия на храма. Щеше да се получи красив портрет: гордата старица, цялата в зелено, обкръжена от момиченцата в бели халати и забулени в бяло, бронирани в невинността си.

Кралицата ги посрещна топло, а след това повика Мисандей да се погрижи момичетата да бъдат нахранени и добре забавлявани, докато тя вечеря насаме със Зелената грация.

Готвачите ѝ бяха приготвили великолепно блюдо от агнешко с мед, посипано със стрита мента и поднесено с малки зелени смокини — много ги обичаше. Двама от фаворитите заложници на Дани поднесоха храната и се грижеха чашите им да са пълни: момиченце с очи на кошута, казваше се Кеза, и слабичко момче, Гразар. Бяха брат и сестра, и братовчеди на Зелената грация, която ги поздрави с целувки, щом влязоха, и ги попита дали са добре.

— Много са сладки и двамата — увери я Дани. — Кеза ми пее понякога. Има чудесен глас. А сир Баристан учи Гразар и другите момчета на западно кавалерство.

— От моята кръв са — каза Зелената грация, докато Кеза пълнеше чашата ѝ с тъмночервено вино. — Радвам се, че са задоволили ваше сияние. Надявам се и аз да успея. — Косата на старата жена беше бяла, а кожата ѝ тънка като пергамент, но годините не бяха помътили очите ѝ. Бяха зелени като халата ѝ: тъжни очи, изпълнени с мъдрост. — Дано да ми простите, че го казвам, но ваше сияние изглежда… уморена. Спите ли?

Дани можеше само да се засмее.