Танц с дракони

— Заклел съм се да служа на ваше величество и да пазя живота ви където и да идете. Мястото ми е до вас, все едно дали тук, или в Кралски чертог… но вашето място е във Вестерос, на Железния трон, който беше на баща ви. Седемте кралства никога няма да приемат Хиздар зо Лорак за крал.

— Както Мийрийн няма да приеме Денерис Таргариен за кралица. Нуждая се от крал до себе си, крал със стара гхискарска кръв. Иначе винаги ще виждат в мен грубата варварка, която разби портите им, набучи близките им на колове и отне богатството им.

— Във Вестерос ще бъдете изгубеното дете, което се връща, за да възрадва бащино сърце. Народът ви ще ви приветства, когато минавате, и всички добри хора ще ви обичат.

— Вестерос е далече.

— Задържането тук изобщо няма да го доближи. Колкото по-скоро напуснете тази земя…

— Знам. Знам. — Дани не знаеше как да го накара да разбере. Искаше Вестерос точно колкото и той, но първо трябваше да изцери Мийрийн. — Деветдесет дни е дълъг срок. Хиздар може да се провали. Ако се провали, опитът ми печели време. Време да сключа съюзи, да подсиля отбраната си, да…

— А ако не се провали? Какво ще направите тогава?

— Ще изпълня дълга си. — Думата бе студена на езика ѝ. — Вие видяхте как се ожени брат ми Регар. Кажете ми, заради любов ли се ожени, или заради дълг?

Старият рицар се поколеба.

— Принцеса Елия беше добра жена, ваше величество. Беше мила и умна, с нежно сърце и весел нрав. Знам, че принцът беше много привързан към нея.

„Привързан“, помисли Дани. Думата казваше много и много. „Бих могла да се привържа към Хиздар зо Лорак, с времето. Може би.“

Сир Баристан продължи:

— Видях и как се ожениха баща ви и майка ви. Простете ми, но там нямаше привързаност и кралството плати скъпо за това, моя кралице.

— Защо се ожениха, ако не са се обичали?

— Дядо ви го заповяда. Една горска вещица му каза, че обещаният принц ще се роди от тяхното родословие.

— Горска вещица? — Дани се изуми.

— Дойде с Джени от Стария камък. Дребно същество, уродливо. Джудже, казваха повечето, макар да беше скъпа за лейди Джени, която винаги твърдеше, че е от горските чеда.

— Какво стана с нея?

— Летен замък. — Име, изпълнено с обреченост.

Дани въздъхна.

— Сега ме остави. Много съм уморена.

— Както заповядате. — Сир Баристан се поклони и се обърна да си тръгне. Но на вратата спря. — Простете. Ваше величество има посетител. Да му кажа ли да дойде утре?

— Кой е?

— Наарис. Бурните врани са се върнали в града.

„Даарио.“ Сърцето ѝ изпърха в гърдите.

— От колко време е… кога е… — Сякаш не можеше да изкара думите от устата си.

Сир Баристан, изглежда, разбра.

— Ваше величество беше с жрицата, когато пристигна. Знаех, че няма да искате да ви безпокоят. Новините на капитана може да изчакат до утре.

— Не. — „Как бих могла изобщо да се надявам да заспя, като знам, че моят капитан е толкова близо?“ — Пратете го при мен веднага. И… повече няма да сте ми нужен тази вечер. С Даарио ще съм в безопасност. О, и бъдете така добър да пратите и Ирри и Джикуи. И Мисандей. — „Трябва да се преоблека, да се направя красива.“

Същото каза на слугините си, когато дойдоха.

— Какво желае да облече ваше величество? — попита Мисандей.

„Звездна светлина и морска пяна — помисли Дани, — ивица тънка коприна, която оставя лявата ми гръд оголена, за наслада на Даарио. О, и цветя за косата ми.“ Когато се запознаха, капитанът ѝ носеше цветя всеки ден, по целия път от Юнкай до Мийрийн.

— Донесете сивата ленена рокля с перлите по корсажа. О, и бялата ми лъвска кожа. — Винаги се чувстваше по-сигурно, загърната в лъвската кожа на Дрого.

Прие капитана на терасата, седнала на мраморна пейка под една круша. Лунният сърп плуваше в небето над града, със свита от хиляда звезди. Даарио Наарис влезе с наперена стъпка. „Стъпва наперено дори когато стои на място.“ Капитанът носеше раирани панталони, затъкнати във високи ботуши от пурпурна кожа, бяла копринена риза, елек на златни пръстени. Тризъбата му брада беше пурпурна, пищните мустаци златни, дългите къдрици — поравно от двете. На едното бедро носеше стилето, на другото — доткракски аракх.

— Светла кралице — каза той. — Станали сте още по-красива, докато ме нямаше. Как е възможно това?

Кралицата бе свикнала с такива похвали, но комплиментът прозвуча някак по-уместно от Даарио, отколкото от хора като Резнак, Ксаро или Хиздар.

— Капитане. Казват ни, че сте ни служили добре в Лхазар. — „Толкова ми липсваше.“

— Вашият капитан живее, за да служи на своята жестока кралица.

— Жестока?

Лунна светлина блесна в очите му.

— Препускаше пред всички свои мъже, за да види лицето ѝ по-скоро, но го оставиха да вехне, изпълнен с копнеж, докато тя яде агнешко със смокини с някаква съсухрена старица.

„Изобщо не ми казаха, че си тук — помисли Дани. — Иначе щях да се направя на глупачка и да те повикам веднага.“

— Вечерях със Зелената грация. — Стори ѝ се най-добре да не споменава за Хиздар. — Имах спешна нужда от мъдрия ѝ съвет.

— Аз имам само една спешна нужда: Денерис.

— Да поръчам ли да донесат храна? Сигурно си гладен.