Танц с дракони

Мийра Тръстиката се надигна с тризъбото копие в ръка и парчето димящо месо още в другата.

— Покажи ни лицето си.

Обходникът не се подчини.

— Той е мъртъв. — Бран усети горчив вкус в гърлото си. — Мийра, той е нещо мъртво. Чудовищата не могат да преминат, докато Валът стои и мъжете на Нощния страж стоят верни, така казваше баба Нан. Той дойде да ни срещне при Вала, но не можа да премине. Затова изпрати Сам с онова момиче диваче.

Ръката на Мийра се стегна около дръжката на тризъбото копие.

— Кой те прати? Кой е тази триока врана?

— Приятел. Ясновидец, чародей, както искаш го наречи. Последният зеленозрящ.

Дървената врата на дългата къща се отвори с трясък. Отвън вятърът виеше, студен и черен. Дърветата бяха пълни с грачещи гарвани. Студени ръце не помръдна.

— Чудовище — каза Бран.

Обходникът го погледна все едно, че останалите не съществуваха.

— Твое чудовище, Брандън Старк.

— Твое — повтори гарванът от рамото му. Отвън гарваните в дърветата подеха зова му и нощта заотеква с песента: — Твое, твое, твое.

— Джойен, сънува ли това? — попита Мийра брат си. — Кой е той? Какво е? Какво ще правим сега?

— Вървим с обходника — отвърна Джойен. — Стигнахме твърде далече, за да се връщаме, Мийра. Никога няма да успеем да се върнем живи до Вала. Вървим с чудовището на Бран или умираме.

Тирион

Напуснаха Пентос през портата Слънчев изгрев, макар Тирион Ланистър така и да не видя изгрева.

— Ще е все едно, че изобщо не си идвал в Пентос, мой малки приятелю — обеща магистър Илирио, след като дръпна тъмночервените кадифени завески на носилката. — Никой не трябва да види, че напускаш града, както никой не видя идването ти.

— Никой освен моряците, дето ме натикаха в онова буре, прислужника, дето почисти след мен, момичето, дето го прати да ми топли леглото, и онази коварна луничава перачка. А, и твоите стражи. Освен ако не си им отрязал ума с топките им, знаят, че не си сам тук.

Носилката бе окачена между два гигантски товарни коня на тежки кожени ремъци. Четирима евнуси крачеха до конете, по двама от всяка страна, а други се тътреха отзад да пазят кервана с багажа.

— Неопетнените не приказват — увери го Илирио. — А галерата, която те докара, вече е на път към Асшаи. Ще минат две години, докато се върне, ако морето е милостиво. Колкото до прислугата ми, те ме обичат много. Никой не би ме предал.

„Залъгвай се с тази мисъл, мой дебели приятелю. Един ден ще издълбаем тези думи на криптата ти.“

— Трябваше да се качим на галерата — каза джуджето. — Най-бързият път до Волантис е по море.

— По море е рисковано — отвърна Илирио. — Есента е сезон на бури, а пиратите все още си правят свърталища по Каменните стъпала и дръзко нападат честните хора. Никак няма да е добре за малкия ми приятел, ако попадне в такива ръце.

— По Ройн също има пирати.

— Речни пирати. — Търговецът на сирене се прозя и покри уста с опакото на ръката си. — Капитани хлебарки, щъкат за трохи.

— Разправят и за каменни хора.

— Съвсем истински са, горките проклети същества. Но защо да говорим за такива неща? Денят е твърде хубав за подобни приказки. Скоро ще видим Ройн и там ще се отървеш от Илирио и големия му корем. Дотогава — нека пием и мечтаем. Имаме сладко вино и вкусотии, на които да се насладим, защо да се занимаваме с поквара и смърт?

Защо наистина? Тирион чу отново дрънването на арбалет и се зачуди. Носилката се поклащаше, успокоително движение, което го караше да се чувства като дете, полюшвано от майка си да заспи. „Не че държа да знам какво беше.“ Копринени възглавнички, натъпкани с гъши пух, смекчаваха друсането под бузите на задника му. Тъмночервените кадифени стени се извиваха отгоре на покрив и правеха вътрешността приятно топла въпреки есенния студ навън.

Зад тях се нижеше керван мулета, понесли сандъци, бурета и бъчви, и кошове с лакомства да не огладнее господарят на сиренето. Тази сутрин похапнаха люти наденички и ги поляха с тъмнокафяво къпиново. Желирани змиорки запълниха следобеда им. Надвечер бяха резенчета шунка, варени яйца и печени чучулиги, пълнени с чесън и лук, със светъл ейл и мирски огнени вина да помогнат на храносмилането им. Носилката обаче бе колкото удобна, толкова и бавна, и джуджето скоро усети, че го обзема нетърпение.

— Колко дни още, докато стигнем реката? — попита той Илирио вечерта. — При тази скорост драконите на кралицата ти ще станат по-големи от трите на Егон, преди да съм успял да им хвърля поглед.

— Де да беше така. Един голям дракон вдъхва повече страх от малък. — Магистърът сви рамене. — Колкото и да ми се ще да можех да кажа „Добре сте дошла във Волантис“ на кралица Денерис, трябва да разчитам на теб и на Гриф за това. Най-добре мога да ѝ послужа в Пентос, като огладя пътя за връщането ѝ. Докато съм с теб обаче… е, един стар дебелак трябва да си има удобствата, нали? Хайде, пийни чаша вино.

— Кажи ми — рече Тирион, след като отпи, — защо трябва един магистър на Пентос да дава и три фурми за това кой носи короната във Вестерос? Къде ви е печалбата в това начинание, милорд?

Дебелият мъж изтри мазнината от устните си.