Танц с дракони

Виктарион Грейджой беше недоверчив към смеха. Смехът винаги го оставяше с притеснителното чувство, че е жертва на някоя шега, която не разбира. Юрон Вранското око често му се подиграваше, докато бяха момчета. Също и Ерон, преди да стане Мократа коса. Подигравките им често идваха под маската на похвала, а понякога Виктарион дори не осъзнаваше, че му се подиграват. Не и преди да чуе смеха. Тогава идваше гневът, кипнал в гърлото му. Същото изпитваше и с маймуните. Щуротиите им никога не докарваха нещо повече от усмивка на лицето на капитана, макар екипажът му да ревеше, да виеше и да се превиваше от смях.

— Прати го на Удавения бог, преди да ни е донесъл някоя проклятие — подкани го Бъртън Кроткия.

— Корабът им потънал, а само той се вкопчил в отломките, така ли? — рече Вулф Едноухия. — Къде са другите? Да не е призовал демони да ги погълнат? Какво е станало с тоя кораб?

— Буря. — Мокоро скръсти ръце на гърдите си. Не изглеждаше уплашен, макар всички мъже около него да искаха смъртта му. Дори маймуните като че ли не го харесваха — скачаха по въжетата и врещяха.

Виктарион се колебаеше. „Идва от морето. Защо ще го изхвърли Удавения бог, ако не е искал да го намерим?“ Брат му Юрон си имаше своите любимци магьосници. Може би Удавения бог бе решил и Виктарион да си има един.

— Защо казваш, че е магьосник? — попита той Полевката. — Виждам само един дрипав червен жрец.

— И аз си помислих същото, капитане… но той знае разни неща. Знаеше, че сме тръгнали към Робския залив, преди някой да е успял да му го каже, и знаеше, че ти ще си тук, край този остров. — Дребният мъж се поколеба. — Каза… каза ми, че със сигурност ще умреш, ако не го доведем при теб.

— Че аз ще умра? — Виктарион изсумтя. „Прережете му гърлото и го хвърлете в морето“, за малко щеше да каже, но пулсиращата болка в ранената ръка го прониза нагоре почти до лакътя, толкова силна, че думите загорчаха като жлъчка в гърлото му. Залитна и се вкопчи в перилото, за да не падне.

— Вещерът прокълна капитана — викна някой.

Други мъже подеха вика:

— Прережи му гърлото! Убий го, преди да е призовал демоните си върху нас!

Лонгуотър Пайк първи извади кинжала си.

— Не! — изрева Виктарион. — Стойте! Пайк, прибери ножа. Полевка, връщай се на кораба си. Кротък, заведи магьосника в каютата ми. Останалите, всички по работата си.

За миг не беше сигурен дали ще се подчинят. Стояха и мърмореха, половината с оръжия в ръка, и се споглеждаха колебливо. Маймунски лайна закапаха на дъжд около тях, цоп, цоп, цоп. Никой не помръдна, докато Виктарион не сграбчи магьосника за ръката и не го задърпа към люка.

Когато отвори вратата на капитанската каюта, смуглата жена се обърна към него, мълчалива и усмихната… но щом видя червения жрец, изведнъж изсъска гневно, като змия. Виктарион я перна с опакото на здравата си ръка и я събори.

— Млък! Налей ни вино. — Обърна се към черния мъж. — Полевката вярно ли каза? Видял си смъртта ми?

— Нея, и още.

— Къде? Кога? В битка ли ще умра? Излъжеш ли ме, ще ти пръсна главата като диня и ще дам на маймуните да изядат мозъка ти.

— Смъртта ти е с нас сега. Дай ми ръката си.

— Ръката ми. Какво знаеш за ръката ми?

— Видях те в нощните си огньове, Виктарион Грейджой. Дойде крачещ през пламъците, неумолим и яростен, от бойната ти брадва капеше кръв, сляп за пипалата, които са те сграбчили за китката, врата и глезена, за черните нишки, които те карат да танцуваш.

— Да танцувам? — Виктарион настръхна. — Нощните ти огньове лъжат. Не съм направен за танци аз, и ничия кукла не съм. — Дръпна ръкавицата си и тикна ранената си ръка в лицето на жреца. — Ето. Това ли искаш? — Новият лен вече се беше зацапал от кръв и гной. — Имаше роза на щита, мъжът, който ме рани. Одрасках ръката си на трън.

— И най-малката драскотина може да се окаже смъртоносна, но ако ми позволиш, ще изцеря това. Ще ми трябва острие. Сребро ще е най-добре, но и желязо ще свърши работа. Мангал също. Огън трябва да разпаля, непременно. Ще боли. Ужасна болка, каквато не си познавал никога. Но когато приключа, ръката ще ти е върната.

„Всички са едни и същи, тия с магиите. Мишката също ме предупреди за болка.“

— Аз съм железнороден, жрецо. Смея се на болката. Ще получиш каквото ти трябва… но провалиш ли се, лично ще ти прережа гърлото и ще те дам на морето.

Мокоро се поклони. Тъмните му очи блеснаха.

— Така да бъде.

Този ден не видяха повече железния капитан, но докато часовете се нижеха, от капитанската каюта ехтеше смях, дълбок, тъмен и безумен, а когато Лонгуотър Пайк и Вулф Едноухия опитаха да влязат, вратата се оказа залостена. По-късно чуха пеене, странно висок скръбен глас пееше на език, който според майстера беше висок валириански. Тогава вече маймуните напуснаха кораба, наскачаха с врясъци във водата.