Танц с дракони

Беше явна лъжа. Щеше да е чудо, ако Йезан преживееше още един ден. Лордът на лойта вече умираше от отвратителната болест, която беше прихванал в Соторос според Тирион. Това щеше само да ускори края му. „Милост всъщност.“

— Лечителят каза, че му трябва чиста вода. Ще се погрижим за това.

— Добре. — Сладкиши беше притеснен. Не беше само страхът, ще му прережат гърлото. От съкровищата на Йезан само той като че ли се беше привързал искрено към грамадния им господар.

— Пени, ела с мен. — Тирион дръпна платнището и я изведе в горещината на мийрийнското утро. Въздухът беше душен и потискащ, но все пак облекчение от зловонията на пот, изпражнения и болест, изпълнили пищния павилион на Йезан.

— Водата ще помогне на господаря — каза Пени. — Така каза лечителят. Сладка чиста вода.

— Сладката чиста вода не помогна на Дойка. — „Горкият Дойка.“ Войниците на Йезан го бяха хвърлили в колата за извозване на трупове предната вечер по здрач, поредната жертва на бялата кобила. При положение че умираха толкова много хора, никой не обръщаше много внимание на поредния мъртвец, особено на толкова презиран човек като Дойка. Другите роби на Йезан бяха отказали да се доближат до надзирателя, след като започнаха пристъпите, тъй че на Тирион се падна да се грижи за него. „Разредено вино и подсладена вода с лимонче, и малко хубава гореща супичка от кучешки опашки и резенчета гъба в бульона. Изгълтай ги, Дойчице, тази говняна вода, дето цвърчи от задника ти, трябва да се подмени.“ Последната дума на Дойката беше: „Не.“ Последните думи, които чу изобщо, бяха: „Един Ланистър винаги плаща дълговете си.“

Тирион беше скрил тази истина от Пени, но трябваше да разбере как стоят нещата с господаря им.

— Ще се изненадам, ако Йезан доживее до изгрев-слънце.

Тя го стисна за ръката.

— Какво ще стане с нас?

— Има наследници. Племенници. — Четирима такива бяха дошли с Йезан от Юнкай, за да командват робите му войници. Един беше мъртъв, убит от наемници на Таргариен по време на излаз. Другите трима щяха да си поделят множеството жълти роби, най-вероятно. Дали някой от племенниците споделяше привързаността на Йезан към сакати, сбърканяци и уроди, не беше толкова сигурно. — Един от тях вероятно ще ни наследи. И вероятно ще се окажем пак на тържищния подиум.

— Не. — Очите ѝ се разшириха. — Не това! Само не това!

— И на мен не ми се нрави.

На няколко крачки от павилиона шестима роби войници на Йезан бяха наклякали на земята, хвърляха ашици и си подаваха мях вино. Единият беше сержантът, когото наричаха Белега, зло добиче с глава гладка като речен камък и рамене като на вол. „И умът му е като на вол.“

Тирион се заклатушка към тях.

— Белег — викна му отдалече, — благородният Йезан има нужда от прясна чиста вода. Вземи двама и донесете колкото ведра можете да вземете. И по-бързо.

Войниците прекъснаха играта. Белега се надигна, намръщил чело.

— Какво каза, джудже? За какъв се мислиш?

— За никакъв. Аз съм Йоло. От съкровищата на господаря ни. Направи каквото ти казах.

Войниците се разсмяха.

— Хайде, Белег — подигра се един. — И по-бързо. Маймуната на Йезан ти заповяда.

— Не можеш да заповядваш на войници — изръмжа Белега.

— Войници ли? — Тирион се направи на учуден. — Виждам само роби тук. Носиш нашийник на врата, същия като моя.

Свирепият удар на Белега с опакото на ръката го събори на земята и му сцепи устната.

— Нося нашийника на Йезан. Не твоя.

Тирион избърса кръвта от устната си. Пени му помогна да се изправи.

— Сладкиши каза, че на господаря му трябва вода — изхленчи Йоло.

— Сладкиши да се шиба. Направен е за това. Не изпълняваме заповеди на сбърканяци.

„Знам“, помисли Тирион. Дори сред робите имаше лордове и селяци, както вече беше научил. Хермафродитът отдавна бе станал специалният любимец на господаря им, глезен и облагодетелстван, и другите роби на Йезан го мразеха заради това.

Войниците бяха свикнали да получават заповеди от господарите си и от надзирателя си. Но Дойка беше мъртъв, а Йезан — твърде болен, за да посочи негов наследник. Колкото до тримата племенници, тези храбри свободни мъже при първия тропот на копитата на бялата кобила си спомниха, че имат много спешна работа другаде.

— В-водата — заговори плахо Тирион. — Не речна вода, така каза лечителят. Чиста, прясна кладенчова вода.

— Вие ще идете за нея — изсумтя Белега. — И по-бързо.

— Ние ли? — Тирион погледна отчаяно към Пени. — Ведрата са тежки. Не сме толкова силни като вас. Може ли… може ли да вземем колата с мулето?

— Вземете си краката.

— Ще трябва да ходим дванайсет пъти.

— Ходете сто пъти. Все ми е тая.

— Само ние двамата… няма да можем да донесем толкова вода, колкото трябва на господаря.

— Вземете си мечката — предложи му Белега. — За носене на вода го бива, ако не за друго.

Тирион отстъпи.

— Както кажеш, господарю.

Белега се ухили. „Господарю. О, как му хареса.“

— Морго, донеси ключовете. Пълните ведрата и се връщате веднага, джудже. Знаеш какво става с робите, които се опитат да избягат.

— Донеси ведрата — каза Тирион на Пени и тръгна с Морго да извадят сир Джора Мормон от клетката.