Танц с дракони

Тирион не го оспори. Най-коварното нещо в робството бе колко лесно свиква човек с него. Животът на повечето роби не беше много по-различен от живота на един слуга в Скалата на Кастърли. Вярно, някои робовладелци и надзирателите им бяха зли и жестоки, но същото беше вярно и за някои вестероски лордове и техните стюарди и управители. Повечето юнкайци се отнасяха към имуществото си съвсем прилично, стига робите им да си вършеха работата и да не създаваха неприятности… и този старец с ръждясалия си нашийник и с ревностната си вярност към лорд Треперещи бузи, собственика му, не беше толкова рядък случай.

— Газдор Великосърдечния ли? — каза мило Тирион. — Нашият господар Йезнак често говори за ума му. — Йезнак всъщност беше казал нещо от рода на „Аз имам повече ум в лявата буза на задника си, отколкото Газдор и братята му взети заедно.“ Сметна за благоразумно да не цитира точните думи.

Сутринта мина и замина, докато с Пени стигнат до кладенеца, където един мършав еднокрак роб вадеше вода. Като ги видя, присви очи подозрително.

— За водата на Йезнак винаги идва Дойката, с четирима мъже и кола с муле. — Пусна ведрото в кладенеца. Чу се тихо пляскане. Еднокракият остави ведрото да се напълни и започна да го тегли. Ръцете му бяха изгорели от слънцето и се лющеха — само жили и кокал.

— Мулето умря — каза Тирион. — Дойка също, горкият. А сега и Йезнак е яхнал бялата кобила, и шестима от войниците му хванаха дрисъка. Може ли да напълня две ведра?

— Както искаш. — С това безсмисленият им разговор приключи. „Тропот на копита ли ти се причува?“ Лъжата за войниците накара еднокракия да се задвижи по-бързо.

Тръгнаха обратно, понесли по две пълни до ръба ведра, а сир Джора с по две ведра във всяка ръка. Денят ставаше все по-горещ, въздухът душен и влажен като мокра вълна и ведрата сякаш ставаха по-тежки с всяка стъпка. „Дълго вървене на къси крака.“ Водата се плискаше от ведрата на всяка крачка, разливаше се около краката му, докато хлопките на нашийника му свиреха маршова песен. „Ако знаех, че ще се стигне до това, татко, може би щях да те оставя да живееш.“ На половин миля на изток от една запалена палатка се вдигаше тъмен стълб пушек. „Изгарят мъртвите от предната нощ.“

— Насам — каза Тирион и врътна глава надясно.

Пени го погледна объркано.

— Не дойдохме оттам.

— Няма защо да дишаме оня дим. Пълен е с вредни изпарения. — Не беше лъжа. „Не съвсем.“

Пени скоро се задъха от тежестта на ведрата.

— Трябва да отдъхна.

— Както искаш. — Тирион остави ведрата на земята, благодарен за спирането. Краката му бяха изтръпнали лошо, тъй че си намери удобно място на един камък и седна да разтрие бедрата си.

— Мога аз да ти ги разтрия — предложи Пени.

— Знам къде са възлите. — Колкото и да се беше привързал към момичето, все още му беше неловко от допира ѝ. Обърна се към сир Джора. — Още малко пердах и ще станеш по-грозен от мен, Мормон. Я ми кажи, останала ли ти е воля за бой?

Големият рицар го изгледа все едно че гледа буболечка.

— Достатъчно, за да ти скърша врата, Дяволче.

— Добре. — Тирион вдигна ведрата си. — Насам тогава.

Пени се намръщи.

— Не. Наляво е. — Посочи. — Онова там е Старата вещица.

— А онова там е Злата сестра. — Тирион кимна в другата посока. — Повярвай ми. Моят път е по-кратък. — Тръгна и звънчетата му звъннаха. Знаеше, че Пени ще го последва.

Понякога завиждаше на момичето за хубавите ѝ малки сънища. Напомняше му за Санса Старк, детето невяста, за което се беше оженил и което бе загубил. Въпреки ужасите, които беше преживяла, Пени си оставаше някак доверчива. „Би трябвало да ѝ е дошъл умът. По-голяма е от Санса. И е джудже. Държи се сякаш е забравила това, сякаш е някоя благородна красавица, а не робиня в компания от уроди.“ Нощем Тирион понякога я чуваше да се моли. „Хабене на думи. Ако има богове да слушат, са богове чудовища, които ни мъчат за забавление. Кой иначе би създал свят като този, толкова пълен с робство, с кръв и болка? Кой иначе би ни направил такива, каквито са ни направили те?“ Понякога му се искаше да я зашлеви, да я разтърси, да ѝ закрещи, каквото и да е, за да я събуди от сънищата ѝ. „Никой няма да ни спаси — искаше му се да ѝ изкрещи. — Най-лошото тепърва предстои.“ Но така и не можеше да ѝ го каже. Вместо хубаво да я фрасне по грозното лице и да смъкне капаците от очите ѝ, накрая все се оказваше, че я прегръща и я гушва. „Всяко докосване е лъжа. Толкова фалшиви монети ѝ платих, че вече почти си мисли, че е богата.“

Беше затаил от нея дори истината за Ямата на Дазнак.

„Лъвове. Канеха се да пуснат лъвове срещу нас.“ Щеше да е изключителна ирония. Може би щеше да му остане време за един кратък, горчив смях, преди да го разкъсат.