Танц с дракони

— Добри мъже, които ми врекоха мечовете си и спечелиха много от тази служба. — Сви рамене. — О, добре, за „добрите“ излъгах. Кръвожадни копелета са, като вас тук.

— Може би — рече Кафявия Бен. — Или просто си измисли имената току-що. Шага ли каза? Женско име ли е това?

— Циците му са доста големи. Следващия път като се срещнем, ще надникна под бричовете му да се уверя. Киваси ли е онова там? Дайте я насам и да я изиграем тази игра. Но първо чаша вино, моля. Гърлото ми е сухо като стара кост, а виждам, че имаме да си кажем много неща.

Джон

Тази нощ сънува диваци. Виеха от горите и настъпваха под тъжния зов на бойни рогове и бумтенето на барабани. Буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ

, ехтеше звукът, хиляда сърца в един ритъм. Някои имаха копия, други лъкове, а някои — брадви. Други караха колесници от кости, теглени от впрягове кучета, големи колкото понита. Великани газеха между тях, четирийсет стъпки високи и с чукове колкото дъбове.

— Дръж здраво — извика Джон Сняг. — Изтласкай ги назад. — Стоеше на върха на Вала, сам. — Огън — извика, — засипи ги с огън, — но нямаше кой да го чуе.

„Всички са си отишли. Изоставили са ме.“

Горящи стрели засъскаха нагоре, оставяйки огнени езици след себе си. Братята плашила падаха с пламнали черни наметала. „Сняг“, изграчи в небето орел, докато враговете пълзяха нагоре по леда като паяци. Джон беше брониран в черен лед, но мечът гореше червен в юмрука му. Посече сивобрад мъж и голобрадо момче, великан, мършав мъж с остри зъби и момиче с гъста рижа коса. Много късно позна в нея Игрит. Скри се от погледа му толкова бързо, колкото се появи.

Светът се стопи на червена мъгла. Джон мушкаше, забиваше и сечеше. Посече Донал Ноя и разпра корема на Глухия Дък Фолард. Корин Полуръката се смъкна на колене, мъчейки се напразно да запуши бликащата от шията му кръв.

— Аз

съм лордът на Зимен хребет — изкрещя Джон.

Сега пред него беше Роб, с мокра от топящия се сняг коса. Дълъг нокът отсече главата му. После една костелива длан го сграбчи грубо за рамото. Джон се завъртя…

… и се събуди, а гарванът го кълвеше по гърдите.

— Сняг — викна птицата. Джон я перна с ръка, гарванът кресна недоволно, хвръкна, кацна на върха на един от пилоните на леглото и го изгледа злобно в предутринния здрач.

Денят бе дошъл. Беше часът на вълка. Скоро слънцето щеше да се вдигне и четири хиляди диваци щяха да се изсипят през Вала. „Лудост.“ Джон Сняг прокара изгорялата си длан през косата си и за пореден път се запита какви ги върши. Отвореше ли портата, нямаше връщане назад. „Стария Мечок трябваше да е сключил мир с Тормунд. Трябваше да е Джаръми Рикър, или Корин Полуръката, или Денис Малистър, или някой друг опитен мъж. Трябваше да е чичо ми.“ Но беше твърде късно за такива опасения. Всеки избор си имаше своите рискове, всеки избор — своите последствия. Щеше да играе играта до края.

Стана и се облече в тъмното, а гарванът на Мормон замърмори от другия край на стаята.

— Жито — каза птицата и — Крал, — и — Сняг, Джон Сняг, Джон Сняг… — Това беше странно. Птицата никога не беше казвала пълното му име, доколкото си спомняше Джон.

Закуси в избата с офицерите си. Пържен хляб, пържени яйца, наденица и ечемичена каша, полети с бира. Докато се хранеха, обсъдиха отново приготовленията.

— Всичко е в готовност — увери го Боуен Марш. — Ако диваците спазват условията на сделката, всичко ще върви както заповядахте.

„А ако не, може да се стигне до кръв и клане.“

— Запомнете — каза Джон, — хората на Тормунд са гладни, измръзнали и уплашени. Някои от тях ни мразят толкова, колкото някои от нас — тях. Тук стъпваме по тънък лед, и те, и ние. Едно пропукване и всички ще се удавим. Ако днес трябва да се пролее кръв, гледайте някой от нас да не нанесе първия удар, иначе се заклевам в старите и новите богове, ще взема главата на мъжа, който го нанесе.

Отвърнаха му с „да“, с кимане и мърморене, с „както заповядате“ и „всичко ще е наред“, и „да, милорд“. Един по един станаха и затегнаха мечовете, навлякоха топлите черни наметала и излязоха на студа.

Последен напусна масата Ед Толет Скръбния, върнал се през нощта с шест фургона от Дългата могила. Курвенската могила, както вече наричаха крепостта черните братя. Ед беше пратен да натовари толкова жени на копието, колкото можеха да поберат фургоните му, и да ги върне при сестрите им.

Джон го гледаше как топи рохкия жълтък с бучка хляб. Действаше му някак странно утешително, че вижда отново киселото лице на Ед.

— Как вървят възстановителните работи? — попита той стария си стюард.

— Още десет години ще стигнат — отвърна Толет с обичайния си мрачен тон. — Гъмжеше от плъхове, когато се нанесохме. Жените на копието ги избиха тия гадни твари. Сега гъмжи от жени на копието. Има дни, в които ми се ще плъховете да се върнат.

— Как ти се струва службата под командването на Емет Железния?