Танц с дракони

— Възрастта прави всички ни развалини. Аз още скърбя за носа си. Но Варис…

— В Мир беше принц на крадците, докато един крадец съперник го издаде. В Пентос го издаваше говорът му, а когато се разчу, че е евнух, го презираха и биеха. Защо избра аз да го защитя, може така и да не науча, но се споразумяхме. Варис шпионираше дребните крадци и им взимаше плячката. Аз предлагах помощ на жертвите им, като обещавах да им възстановя ценностите срещу заплащане. Скоро всеки понесъл загуба идваше при мен, докато градските разбойници и джебчии търсеха Варис… половината за да му срежат гърлото, другата половина — да му продадат каквото са откраднали. Забогатяхме и двамата, а още повече забогатяхме, когато Варис обучи мишките си.

— В Кралски чертог гледаше птичета.

— Мишки ги наричахме тогава. По-старите крадци бяха глупаци, които не мислеха по-далече от това да обърнат нощната плячка на вино. Варис предпочиташе момчета сираци и малки момичета. Избираше най-дребните, бързите и тихите и ги учеше да се катерят по стени и да се пъхат в комини. Учеше ги и да четат. Златото и скъпоценните камъни оставяхме за обикновените крадци. Нашите „мишки“ крадяха писма, счетоводни тефтери, чертежи… след това ги четяха и ги връщаха на местата им. „Тайните са по-ценни от сребро или сапфири“, твърдеше Варис. Точно така. Станах толкова почитан, че един братовчед на принца на Пентос ми позволи да се оженя за девствената му дъщеря, а мълвата за дарбите на един определен евнух прехвърли Тясното море и стигна до ушите на един определен крал. Много неспокоен крал, който не се доверяваше изцяло на сина си, нито на жена си, нито на Ръката си, негов приятел от младини, който бе станал нагъл и свръхгорделив. Вярвам, че знаеш останалото от тази история, не е ли тъй?

— Повечето — призна Тирион. — Разбирам, че в крайна сметка си доста повече от търговец на сирене.

Илирио кривна глава.

— Много мило, че го казваш, мой малки приятелю. А аз от своя страна разбирам, че си точно толкова схватлив, колкото твърдеше лорд Варис. — Усмихна се, като показа всичките си криви жълти зъби, и викна за нова делва от мирското огнено вино.

Когато магистърът се унесе в дрямка с делвата вино до лакътя, Тирион се промъкна по възглавничките да я измъкне от месестия ѝ затвор и си наля чаша. Изпи я, прозя се и си наля пак. „Ако изпия достатъчно огнено вино, може би ще сънувам дракони.“

Докато все още бе само самотно дете в дълбините на Скалата на Кастърли, често сънуваше дракони, представяше си, че е някой изгубен малък принц Таргариен или валириански господар на дракони, зареян високо над поля и планини. Веднъж, когато чичовците му го попитаха какъв подарък иска за рождения си ден, ги помоли за дракон.

— Няма нужда да е голям. Може да е мъничък, като мен.

Чичо му Герион реши, че това е най-смешното, което е чувал, но чичо му Тигет рече:

— Последният дракон е умрял преди цял век, момче.

Беше му се сторило толкова чудовищно нечестно, че онази нощ плака чак докато не заспа.

И все пак, ако можеше да се вярва на господаря на сиренето, дъщерята на Лудия крал бе излюпила три живи дракона. „Два повече, отколкото биха му трябвали дори на един Таргариен.“ Тирион почти съжаляваше, че е убил баща си. Щеше да е забавно да види лицето на лорд Тивин, когато научеше, че кралица Таргариен е тръгнала към Вестерос с три дракона, подкрепена от коварен евнух и търговец на сирене, огромен колкото половината Стена на Кастърли.

Толкова се беше натъпкал, че се наложи да разкопчае колана си и да развърже горните каишки на бричовете. В момчешките дрехи, в които го бе облякъл домакинът му, се чувстваше като четири кила наденица в ципа за две кила. „Ако ядем така всеки ден, ще съм колкото Илирио, преди да срещна тази драконова кралица.“

Навън бе паднала нощ. Вътре беше съвсем тъмно. Тирион се заслуша в хърканията на Илирио, в скърцането на кожените ремъци и в бавното тупкане на подкованите копита на впряга по твърдия валириански път, но сърцето му се вслушваше за изтупването на кожени криле.

Когато се събуди, зората бе дошла. Конете пристъпваха бавно, носилката скърцаше и се полюшваше между тях. Тирион дръпна завеската на половин пръст, за да надникне навън, но нямаше много за гледане, освен жълто-червени полета, светлокафяви брястове и самия път, широко каменно платно, което вървеше право като копие чак до хоризонта. Беше чел за валириански пътища, но този бе първият, който виждаше. Свободните владения се простираха чак до Драконов камък, но не и до континента на самия Вестерос. „Странно. Драконов камък е само една скала. Богатството е по̀ на запад, но те са имали дракони. Със сигурност са знаели, че е там.“

Твърде много беше пил. Главата му щеше да се пръсне и дори лекото полюшване на носилката стигаше храната в търбуха му да се вдигне до гърлото. Макар да не се оплака, страданието му явно бе очевидно.