Танц с дракони

— Хайде, пий с мен — подкани го дебелакът. — Люспа от дракона, който те изгори, както казват. — Наля им от една делва къпиново вино, толкова сладко, че привличаше повече мухи и от мед. Тирион ги пропъди с ръка и отпи дълбоко. Вкусът се оказа толкова пресищащ, че едва успя да го задържи. Втората чаша мина по-леко обаче. Все пак нямаше никакъв апетит и когато Илирио му предложи купа къпини в сметана, махна с ръка за отказ.

— Сънувах кралицата — каза Тирион. — Бях на колене пред нея и ѝ дадох клетва за вярност, но тя ме сбърка с брат ми Джайм и ме даде за храна на драконите си.

— Да се надяваме, че този сън не е пророчески. Ти си умно дяволче, точно както каза Варис, а на Денерис ще ѝ трябват умни хора. Сир Баристан е доблестен и верен рицар, но никой не го е наричал умен, доколкото знам.

— Рицарите знаят само един начин да решат проблем. Навеждат пиката и нападат. Едно джудже гледа другояче на света. Но какво да кажем за теб? Ти също си умен човек.

— Ласкаеш ме. — Илирио махна небрежно с ръка. — Уви, не съм за дълго пътуване, тъй че ще те пратя на Денерис вместо мен. Направи голяма услуга на нейно величество, когато уби баща си, и се надявам, че ще ѝ направиш много повече. Денерис не е глупачка като брат си. Добре ще се възползва от теб.

„Като подпалка?“ — помисли Тирион и се усмихна вежливо.

Този ден смениха впряговете само три пъти, макар че май спираха поне два пъти за по час, за да може Илирио да слезе от носилката и да се изпикае. „Нашият господар на сиренето е голям колкото слон, но има мехур колкото фъстък“, помисли джуджето. Тирион използва едно от спиранията, за да огледа пътя по-добре. Знаеше какво ще открие: не отъпкана земя, нито тухли, нито плочи, а ивица споен камък, издигнат на половин стъпка над земята, за да може дъждът и стопеният сняг да се оттичат от банкетите. За разлика от калните друмища, които минаваха за „пътища“ в Седемте кралства, валирианските пътища бяха достатъчно широки, за да минат три фургона наведнъж, и нито времето, нито движението ги разваляха. Все така си стояха непокътнати вече четири столетия, откакто самата Валирия бе срещнала съдбата си. Огледа за бразди и пукнатини, но намери само купчина топли фъшкии.

Това го накара да се замисли за лорд баща си. „Долу в някой ад ли си, тате? Хубав студен пъкъл, където можеш да погледнеш нагоре и да видиш как помагам на дъщерята на Лудия Ерис да си върне Железния трон?“

Щом подновиха пътуването си, Илирио извади торба печени кестени и отново заговори за Драконовата кралица.

— Последните вести, които имаме за кралица Таргариен, са стари и баяти, опасявам се. Но трябва да допуснем, че вече е напуснала Мийрийн. Най-сетне си има своя войска, разкапана орда наемници, конни господари дотраки и пехота Неопетнени, и несъмнено ще ги поведе на запад да си върне бащиния трон. — Магистър Илирио отвъртя капака на гърне с охлюви с чесън, подуши ги и се усмихна. — Във Волантис ще имаме свежи новини за Денерис, да се надяваме — рече, след като изсмука един от черупката му. — Драконите и младите момичета са капризни и може би ще ти се наложи да пригодиш плановете си. Гриф ще знае какво да правите. Искаш ли охлюв? Чесънът е от собствените ми градини.

„Бих могъл да яхна охлюв и да се движа по-бързо от тая твоя носилка.“ Тирион махна, че не иска, и каза:

— Голямо доверие имаш на този Гриф. Друг приятел от детството ли?

— Не. Наемник би могъл да го наречеш, но родом от Вестерос. Денерис има нужда от мъже достойни за каузата ѝ. — Илирио вдигна ръка. — Знам! „Наемниците поставят златото пред честта“, това си мислиш. „Този Гриф ще ме продаде на сестра ми.“ Не е така. Вярвам на Гриф като на свой брат.

„Нова смъртоносна грешка.“

— Тогава и аз ще го направя.

— Златната дружина се движи към Волантис, докато си говорим с теб, да изчака там идването на кралицата ни от Изтока.

„Под златото — горчивата стомана.“

— Бях чул, че Златната дружина е на договор с друг от свободните градове.

— Мир. — Илирио се подсмихна. — Договорите може да се прекъсват.

— В сиренето имало повече пари, отколкото предполагах — подхвърли Тирион. — Как го постигна?

Магистърът размърда тлъстите си пръсти.

— Някои договори са написани с мастило, други с кръв. Повече не казвам.