Танц с дракони

Джуджето се замисли над това. За Златната дружина се носеше слава, че е най-добрата от свободните чети, основана преди столетие от Горчивата стомана, копеле на Егон Недостойния. Когато друг от така наречените Велики копелета на Егон се бе опитал да заграби Железния трон от законния си брат, Горчивата стомана се присъединил към бунта. Демън Блекфир обаче бе погинал на полето Червена трева, а с него — и бунтът му. Верните на Черния дракон обаче, които отказали да коленичат, избягали през Тясното море, а сред тях — по-младите синове на Демън, Горчивата стомана и стотици обезземлени лордове и рицари, които скоро се оказали принудени да продават мечовете си, за да има какво да ядат. Някои се стекли в Дрипавия пряпорец, други във Вторите синове или Мъжете на девата. Горчивата стомана видял как силата на дома Блекфир се разпилява на четирите вятъра, тъй че основал Златната дружина, за да обедини изгнаниците.

От него ден, та досега мъжете на Златната дружина бяха живели и умирали в Спорните земи, биейки се за Мир, за Лис или Тирош в техните безсмислени малки войни и сънувайки изгубената земя на бащите си. Бяха изгнаници и синове на изгнаници, лишени и неопростени… и все пак страховити бойци.

— Възхищавам се на силата ти на убеждение — каза Тирион на Илирио. — Как все пак убеди Златната дружина да приемат каузата на нашата мила кралица, след като толкова от историята им е минало в боеве срещу Таргариените?

Илирио отпъди възражението като досадна муха.

— Черен или червен, драконът си е дракон. Когато Мелис Чудовищния умря на Каменните стъпала, това бе краят на рода Блекфир. — Търговецът на сирене се усмихна зад раздвоената си брада. — А Денерис ще даде на изгнаниците това, което Горчивата стомана и Блекфирите така и не можаха. Ще ги върне у дома.

С огън и меч. Завръщане, каквото и Тирион желаеше.

— Десет хиляди меча е царствен дар, признавам ти го. Нейно величество би трябвало да е изключително удовлетворена.

Магистърът кимна скромно и гушите под брадичката му се разтресоха.

— Никога не бих дръзнал да предполагам какво би могло да удовлетвори нейно величество.

„Колко благоразумно.“ Тирион знаеше предостатъчно за благодарността на кралете. Защо кралиците трябваше да са по-различни?

Скоро магистърът заспа дълбоко и остави Тирион да размишлява сам. Той се запита какво би си помислил Баристан Селми за едно влизане в бой със Златната дружина. През войната на Кралете на деветте петака Селми бе изсякъл кървава пътека през редовете им, за да убие последния от претендентите на Блекфир. „Един бунт води до странни приятелства. А нищо по-странно няма от този дебелак и мен.“

Търговецът на сирене се събуди, когато спряха да сменят конете, и поръча нова кошница с лакомства.

— Докъде стигнахме? — попита го джуджето, докато се тъпчеха със студен петел с плънка от моркови, стафиди и късчета лимон и портокал.

— Това е Андалос, приятелю. Земята, откъдето са дошли вашите андали. Взели са я от косматите хора, които са били тук преди тях, братовчеди на косматите хора на Айб. Сърцевината на древното кралство на Хюгор лежи на север от нас, но ние минаваме през южните му покрайнини. В Пентос ги наричат Низините. Още по на изток са Кадифените хълмове, накъдето сме се запътили.

Андалос. Вярата учеше, че самите Седмина някога са вървели по хълмовете на Андалос в човешки облик.

— „Отецът протегна ръка в небесата и смъкна седем звезди — цитира по памет Тирион, — и една по една ги постави на челото на Хюгор от Хълма да направи сияйна корона.“

Магистър Илирио го изгледа с любопитство.

— Не предполагах, че малкият ми приятел е толкова набожен.

Джуджето сви рамене.

— Остатък от детството ми. Знаех, че от мен няма да стане рицар, тъй че реших да стана Висш септон. Все пак кристалната корона вдига ръста ти с цяла стъпка. Проучвах свещените книги и се молех, коленете ми бяха вечно ожулени, но домогването ми приключи трагично. Стигнах една определена възраст и взех, че се влюбих.

— Девица? Знам как става това. — Илирио пъхна дясната си ръка в левия си ръкав и извади сребърен медальон с капаче. Вътре имаше изрисувано лице на жена с големи сини очи и златиста коса, прошарена със сребро. — Серра. Намерих я в една „къща с възглавници“ в Лис и я взех у дома уж да ми топли леглото, но накрая се ожених за нея. Аз, чиято първа жена беше братовчедка на принца на Пентос. Оттогава портите на двореца се затвориха за мен. Но ми беше все едно. Цената беше твърде малка, за Серра имам предвид.

— Как умря тя? — Тирион знаеше, че е мъртва. Никой мъж не говори с такава обич за жена, която го е изоставила.

— Браавоска търговска галера спря в Пентос на връщане от Нефритеното море. Казваше се „Съкровище“. Караше карамфил и шафран, гагат и нефрит, ален брокат, зелена коприна… и сивата смърт. Избихме гребците ѝ, когато слязоха на брега, и изгорихме закотвения кораб, но плъховете се промъкнаха по греблата и изпълзяха на кея. Чумата взе две хиляди души, докато се изчерпа. — Магистър Илирио затвори медальона. — Пазя ръцете ѝ в спалнята си. Ръцете ѝ, които бяха толкова нежни…