Танц с дракони

— И яхнал кон пое по улиците на града,от своя хълм висок,по криви улички и стъпала, да търсивъздишка на една жена.Че беше му съкровище безценно,

тя беше негов срам и благослов.Че колко струват замък и една веригапред женската целувка и любов.

Бяха всичките думи, които знаеше, освен припева. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“ Ръцете на Шае го бяха удряли, докато златните ръце се впиваха в гърлото ѝ. Не помнеше дали бяха топли. Докато силата я напускаше, ударите ѝ ставаха като мушици, пърхащи по лицето му. Всеки път щом усучеше веригата още веднъж, златните ръце стискаха по-силно. „Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Беше ли я целунал за последен път, след като умря? Не можеше да си спомни… макар все още да помнеше първия път, когато я целуна, в палатката си край Зелена вилка. Колко сладък бе вкусът на устата ѝ.

Помнеше и първия път с Тиша. „Тя не знаеше повече от мен. Непрекъснато си чукахме носовете, но когато докоснах езика ѝ с моя, тя потръпна.“ Затвори очи, за да върне в ума си лицето ѝ, но вместо него видя баща си, клекнал в нужника, с нощния халат надигнат около кръста. „Накъдето заминават курвите“, каза лорд Тивин, а арбалетът дрънна.

Джуджето се превъртя и притисна половин нос в копринените възглавнички. Сънят се разтвори отдолу като кладенец и той се хвърли в него с охота, и се остави мракът да го глътне.

Човекът на търговеца

„Приключение“ смърдеше.

Корабчето се гордееше с шейсетте си гребла, единичното платно и дългия тънък корпус, който обещаваше бързина. „Малко е, но би могло да свърши работа“, помисли Куентин, щом го видя, но това беше преди да се качи на борда и да го лъхне миризмата. „Прасета“, беше първата му мисъл, но щом подуши отново, размисли. Прасетата имаха по-чиста миризма. Тази воня беше на пикня, на гниещо месо и нощно сране, беше смрадта на трупна плът, гнойни мехури и забрали рани, толкова силна, че надмогваше соления въздух и миризмата на риба в пристанището.

— Ще повърна — каза той на Герис Пийвода. Чакаха да се появи корабовладелецът, плувнали в пот в горещината и отвратени от вонята.

— Ако капитанът смърди като кораба си, може да сбърка повръщането ти с парфюм — отвърна Герис.

Куентин тъкмо се канеше да предложи да пробват друг кораб, когато собственикът най-сетне се появи с двама гадни на вид моряци. Герис го поздрави с усмивка. Макар да не говореше езика на Волантис толкова добре като Куентин, хитрината им налагаше той да говори от името на двамата. В Дъсченото градче Куентин бе играл ролята на продавача на вино, но маскарадът го бе затруднил, тъй че когато смениха корабите в Лис, смениха и ролите си. На борда на „Чучулига“ Клетъс Ирънууд стана търговецът, Куентин — слугата. Във Волантис, след като Клетъс го убиха, Герис бе приел ролята на господаря.

Висок и красив, със синьо-зелени очи, изсветляла от слънцето пясъчноруса коса и стройно и изящно тяло, Герис Пийвода излъчваше някакво високомерие, самоувереност, граничеща с наглост. Никога не изглеждаше притеснен и дори когато не знаеше езика, намираше начин да го разберат. Куентин изглеждаше невзрачен в сравнение с него: късокрак и набит, със здрави мишци, с кафява като прясно обърната пръст коса. Челото му беше прекалено високо, челюстите му прекалено квадратни, носът — прекалено широк. „Добро и честно лице — беше казало веднъж едно момиче, — но трябва да се усмихваш повече.“

Усмивките така и не се удаваха на Куентин Мартел. Не повече, отколкото на лорд баща му.

— Колко бърз е „Приключение“? — каза Герис в колебливо подобие на висок валириански.

Господарят на „Приключение“ разпозна акцента и отвърна на Общата реч на Вестерос.

— Няма по-бърз, ваше превъзходителство. „Приключение“ може да надбяга самия вятър. Кажете ми къде желаете да отплавате и бързо ще ви превозя там.

— Търся превоз до Мийрийн за себе си и двама слуги.

Това разколеба капитана.

— Мийрийн ми е добре познат. Бих могъл да ви откарам, м-да… но защо? Никакви роби не може да се намерят в Мийрийн, никаква печалба няма там. Сребърната кралица сложи край на това. Тя дори затвори бойните ями, тъй че горкият моряк не може дори да се позабавлява, докато чака да напълнят трюмовете му. Кажи ми, вестероски приятелю, какво толкова има в Мийрийн, че искаш да идеш там?

„Най-красивата жена на света — помисли Куентин. — Бъдещата ми невяста, ако боговете са добри.“ Понякога нощем лежеше буден, представяше си лицето и тялото ѝ и се питаше защо такава жена изобщо би поискала да се омъжи точно за него от всички принцове на света. „Аз съм от Дорн — казваше си. — Тя ще иска Дорн.“

Герис отвърна с приказката, която бяха съчинили.