Танц с дракони

— Виното е фамилната ни търговия. Баща ми притежава големи лозя в Дорн и иска да намеря нови пазари. Надеждата е, че в Мийрийн ще приемат с охота това, което продавам.

— Вино? Дорнско вино? — Капитанът не беше убеден. — Робските градове са във война. Възможно ли е да не знаете това?

— Боят е между Юнкай и Ащапор, както чухме. Мийрийн не е въвлечен.

— Засега. Но скоро. Един посланик на Жълтия град е във Волантис точно сега, събира наемници. Дългите пики вече са взели кораб за Юнкай, а Брулените от вятъра и Дружината на котката ще ги последват, след като попълнят редиците си. Златната дружина също върви на изток. Всичко това се знае.

— Щом казвате. Аз се занимавам с вино, не с войни. Гхискарското вино не струва, всички са съгласни с това. Мийрийнците ще платят добра цена за чудесните ми дорнски сортове.

— На мъртвите им е все едно какво вино пият. — Собственикът на „Приключение“ поглади брадата си. — Не съм първият капитан, към когото се обръщате, мисля. Нито десетият.

— Не сте — призна Герис.

— А кой? Стотният?

„Почти“, помисли Куентин. Волантинците обичаха да се хвалят, че стоте острова на Браавос може да се пуснат в дълбокия им залив и да потънат. Куентин никога не беше виждал Браавос, но можеше да го повярва. Богат, презрял и загнил, Волантис покриваше устието на Ройн като топла влажна целувка, проснат по хълмове и блата от двете страни на реката. Кораби имаше навсякъде, плъпнали по реката или поели навън в морето, струпани по докове и кейове, докато товарят или разтоварват. Бойни кораби и китоловци, търговски галери, въоръжени гемии и скифове, дълги кораби, ладии, кораби от Толос, от Юнкай и от Базилиските. Толкова много, че Куентин, когато за първи път видя пристанището от борда на „Чучулига“, каза на приятелите си, че ще се задържат тук само за три дни.

Но ето, че бяха минали двайсет дни, а си стояха тук, без да са намерили кораб. Капитаните на „Мелънтайн“, „Дъщерята на триарха“ и „Целувката на русалката“ им бяха отказали веднага. Един помощник-капитан на „Дръзкият пътешественик“ им се беше изсмял. Господарят на „Делфин“ ги наруга, че му губят времето, а собственикът на „Седемте сина“ ги обвини, че са пирати. И всичко това още първия ден.

Само капитанът на „Фавън“ им бе обяснил причините за отказа си.

— Вярно е, че плавам на изток — каза им над чаша разредено вино. — На юг покрай Валирия и оттам към изгрев-слънце. Ще вземем вода и провизии в Нови Гхиз, после гребем към Карт и Нефритените острови. Всяко пътуване си има рискове, дългите още повече. Защо да търся още опасности, като обърна към Робския залив? „Фавън“ ми е препитанието. Няма да рискувам да откарам трима луди дорнци насред война.

Куентин бе започнал да мисли, че може би щяха да се оправят по-добре, ако си бяха купили собствен кораб от Дъсченото градче. Щяха да привлекат нежелано внимание обаче. Паяка имаше осведомители навсякъде, дори в залите на Слънчево копие.

— Дорн ще пусне кръв, ако целта ви бъде разкрита — беше го предупредил баща му, докато гледаха как децата лудуват в езерцата и фонтаните на Водните градини. — Това, което правим, е измяна. Не допускай грешка. Доверявай се само на спътниците си и направи всичко възможно да не привлечете внимание.

Тъй че Герис Пийвода дари капитана на „Приключение“ с най-обезоръжаващата си усмивка.

— Честно казано, не броих всички страхливци, които ни отказаха, но в Търговския дом чух да казват, че сте от по-храбрия сорт, от мъжете, които биха рискували всичко за достатъчно злато.

„Контрабандист“, помисли си Куентин. Точно така наричаха другите търговци господаря на „Приключение“ в Търговския дом.

— Той е контрабандист и търговец на роби, наполовина контрабандист и наполовина сводник, но може да се окаже най-добрата ви надежда — беше им казал ханджията.

Капитанът потърка пръсти.

— А колко злато ще е достатъчно според вас за такова пътуване?

— Три пъти обичайната ви такса за превоз до Робския залив.

— За всеки от вас? — Капитанът се озъби в нещо, което сигурно трябваше да мине за усмивка и от което злобното му лице придоби още по-злобно изражение. — Кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта ще е идеално.

— Готово. Елате час преди разсъмване, с приятелите ви и с виното. Най-добре ще е да потеглим, докато Волантис спи, та никой да не задава неудобни въпроси накъде пътуваме.

— Както кажете. Значи час преди разсъмване.

Усмивката на капитана се разшири.

— Радвам се, че мога да ви помогна. Чака ни щастливо пътуване, нали?

— Убеден съм — отвърна Герис. После капитанът поръча ейл и двамата вдигнаха тост за договорката.

— Сладък човек — каза Герис, докато двамата с Куентин се връщаха по кея, в края на който ги чакаше наетият хатай. Въздухът беше горещ и душен, а слънцето беше толкова ярко, че бяха присвили очи.