Танц с дракони

— Изгубил съм вяра в много повече — отвърна Маси. Дъхът му излезе на облак пара. — Но все още вярвам в една добра вечеря. Ще дойдете ли с мен, дами?

Али Мормон поклати глава.

— Нямам никакъв апетит.

— Аз също. Все пак ще е добре да преглътнете малко конско, за да не съжалите скоро. Имахме осемстотин коня, когато тръгнахме от Дълбоки лес. Снощи преброиха шейсет и четири.

Думите му не я стъписаха. Почти всичките големи дестриери бяха измрели, жребецът на самия Маси също. Повечето обикновени коне също си бяха отишли. Дори издръжливите гарони на северняците измираха заради липсата на фураж. Но за какво им бяха коне? Станис вече не вървеше наникъде. Слънцето, луната и звездите бяха изчезнали толкова отдавна, че Аша започваше да се пита дали не ги е сънувала.

— Добре, ще ям — каза Аша.

Али поклати глава.

— Без мен.

— Позволете да се погрижа за лейди Аша тогава — каза ѝ сир Джъстин. — Имате думата ми, няма да позволя да избяга.

Мечката се съгласи с неохота, глуха за шеговития му тон. Разделиха се. Али тръгна към палатката си, а Аша и Джъстин Маси към дългата къща. Не беше далече, но преспите бяха дълбоки, вятърът бе отривист, а стъпалата на Аша бяха станали на ледени блокове. Болката в глезена я пронизваше при всяка стъпка.

Колкото и малка и схлупена да беше, дългата къща бе най-голямата в селцето, тъй че лордовете и капитаните я бяха взели за себе си. Двама стражи пазеха на вратата, подпрени на дълги копия. Единият повдигна мазното платнище и сир Дъстин поведе Аша в благословената топлина вътре.

От двете страни на залата бяха разпънати пейки и маси, с място за петдесет души… макар че вътре се бяха сместили два пъти повече. По средата на пръстения под бяха изкопали ров за огън, с ред отвори за дима горе в покрива. Вълците бяха насядали от едната страна на рова, рицарите и южняшките лордове — от другата.

Южняците изглеждаха окаяно — измършавели и с изпити лица, някои пребледнели и болнави, други — със зачервени обрулени от вятъра лица. За разлика от тях, северняците изглеждаха в цветущо здраве, едри червендалести мъже с гъсти като храсти бради, облечени в тежки кожи и желязо. И те сигурно бяха измръзнали и гладни, но походът за тях бе минал по-леко с издръжливите им на студ гарони и мечите лапи.

Аша смъкна кожените си ръкавици и изохка, щом раздвижи пръстите си. Болка прониза краката ѝ, докато замръзналите ѝ ходила се стопляха. При бягството си селяните бяха оставили много сух торф и въздухът бе изпълнен със синкав дим и силна землиста миризма.

Сир Джъстин им намери места и донесе вечерята — ейл и конски мръвки, овъглени отвън и червени отвътре. Аша отпи глътка ейл и ги нападна. Порцията беше по-малка от последния път, когато бе хапвала, но стомахът ѝ все пак изръмжа от миризмата.

— Благодаря, сир — каза възпитано; кръв и мазнина се стичаха по брадичката ѝ.

— Джъстин. Настоявам. — Маси наряза месото си на късчета и набоде едно с камата си.

Уил Фоксглоув разправяше как Станис щял да поднови похода си към Зимен хребет след три дни. Чул го от устата на един от конярите, които се грижеха за конете на краля.

— Негово величество е видял победа в огньовете си — каза Фоксглоув, — победа, за която ще се пее хиляда години, в лордски замък и в селска колиба.

Джъстин Маси вдигна очи от конското си.

— Студеното броене нощес стигна осемдесет. — Измъкна хрущял от зъбите си и го хвърли на близкото псе. — Ако тръгнем, ще мрем със стотици.

— Ще умрем с хиляди, ако стоим тук — каза сир Хъмфри Клифтън. — Напираме или мрем, така казвам аз.

— Напираме и мрем, отговарям аз. А ако стигнем до Зимен хребет, какво? Как го взимаме? Половината ни мъже са толкова слаби, че едва могат да местят краката си. Да катерят стените ли ще ги пратиш? Да строят обсадни кули?

— Трябва да останем тук, докато се оправи времето — каза сир Ормънд Уайлд, стар рицар с мъртвешки бледо лице. Аша беше чула слухове, че някои войници залагат кой от големите рицари и велики лордове ще е следващият умрял. Сир Ормънд се бе очертал като явен фаворит. „А колко пари са заложени на мен, чудно? Може би все още има време да спечеля залог.“ — Тук поне имаме някакъв подслон — настоя Уайлд. — А и риба има в езерата.

— Много малко риба и прекалено много рибари — каза навъсено лорд Пийзбъри. Имаше причина да се въси. Сир Годри току-що бе изгорил негови хора, а някои в същата тази зала ги бяха чули да говорят, че самият Пийзбъри знаел какво правят и може би дори е споделял пировете им.

— Лордът е прав — избоботи Нед Горите, един от съгледвачите от Дълбоки лес. Безносия Нед го наричаха; беше загубил върха на носа си от замръзване преди две зими. Горите познаваше вълчия лес по-добре от всички. И най-гордите лордове на краля се бяха научили да слушат, когато заговореше. — Знам ги тия езера. Налазихте ги като личинки труп, със стотици. Толкова дупки насякохте, че е истинско чудо как не пропаднахте. Край острова някои места приличат на сирене, наядено от плъх. — Поклати глава. — Езерата свършиха. Изловихте им рибата.