Танц с дракони

— Кралят е почти сляп от зяпането в огньове. Но не бой се, путко, няма да те изнасиля. После ще трябва да те убия, а предпочитам да те видя как гориш.

„Пак онзи кон.“

— Чу ли?

— Какво да чуя?

— Кон. Не, коне. Повече от един са.

Извърна глава и се вслуша. Снегът правеше странни неща със звуците. Трудно беше да се разбере от коя посока идва цвиленето.

— Това да не е някоя сепийска игра? Не чувам… — Съгс се намръщи. — Седем ада! Конници! — Заопипва непохватно с дебелите си кожени ръкавици и извади меча си.

Конниците вече бяха при тях.

Появиха се от виелицата като духове, едри мъже на дребни коне, изглеждаха още по-едри заради кожите, в които бяха загърнати. Мечовете на бедрата им пееха тихата си стоманена песен, подрънквайки в ножниците. Аша видя бойна брадва на седлото на един и боен чук на гърба на друг. Носеха и щитове, но толкова скрити под сняг и лед, че гербовете не можеше да се различат. Въпреки дебелите си дрехи Аша се почувства гола пред тях. „Рог — помисли в паника, — трябва ми рог, да вдигна лагера.“

— Бягай, тъпа путко — извика сир Клейтън. — Бягай да предупредиш краля. Лорд Болтън ни напада. — Можеше да е зло добиче, но не му липсваше кураж. Закрачи през снега с меч в ръката и застана между ездачите и кралската кула с огъня, проблясващ зад него като оранжевото око на някой неведом бог. — Кои сте вие? Спрете!

Първият ездач дръпна юзди пред него. Отзад имаше още, може би двайсетина. Аша нямаше време да ги преброи. Можеше да са още стотици, прииждащи след тях в бурята. Цялата войска на Рууз Болтън можеше да се е изсипала върху тях, скрита от тъмното и вихрещия се сняг. Но тези…

„Твърде много са за съгледвачи и твърде малко за авангард.“ А двама бяха в черно. „Нощният страж“, осъзна тя изведнъж.

— Кои сте? — извика им.

— Приятели — отвърна ѝ смътно познат глас. — Търсихме ви при Зимен хребет, но намерихме само Кроуфорд Ъмбър да бие барабани и да надува рогове. Отне ни доста време, докато ви намерим. — Ездачът скочи от седлото, смъкна качулката си и се поклони. В първия миг Аша не го позна. След това се сети.

— Трис?

— Милейди. — Тристифер Ботли се смъкна на коляно. — Девицата също е тук. Рогон, Пръстите, Руук… шестима от нас, всички още годни да яздят. Кром умря от раните си.

— Какво значи това? — попита намръщено сир Клейтън Съгс. — Нейни ли сте? Как се измъкнахте от тъмниците на Дълбоки лес?

Трис стана и изтупа снега от коленете си.

— На Сибел Гловър ѝ предложиха щедър откуп за свободата ни и реши да го приеме в името на краля.

— Какъв откуп? Кой ще плати и петак за морски боклук?

— Аз, сир. — Заговорилият подкара коня си напред. Беше много висок, много тънък и толкова дългокрак, че беше чудо как краката му не се влачат по земята. — Трябваше ми надежден ескорт, за да ме доведе безопасно до краля, а лейди Сибел трябваше да се отърве от няколко гърла за хранене. — Шалът скриваше лицето на високия мъж, но на главата му бе кацнала най-странната шапка, която Аша бе виждала от последното си плаване до Тирош: висока кула от някаква тъкан, като три цилиндъра, сложени един върху друг. — Обясниха ми, че бих могъл да намеря крал Станис тук. Изключително спешно е да говоря с него веднага.

— И кой, в името на седемте вонящи ада, си ти?

Високият мъж се смъкна изящно от седлото, свали чудноватата си шапка и се поклони.

— Имам честта да бъда Тайко Несторис, смирен слуга на Желязна банка Браавос.

От всички странни неща, които можеше да дойдат на кон от тъмната нощ, последното, което Аша Грейджой изобщо можеше да очаква, беше браавоски банкер. Беше прекалено нелепо. Не можа да не се засмее.

— Крал Станис е отседнал в наблюдателната кула. Сир Клейтън с удоволствие ще ви заведе при него, сигурна съм.

— Би било изключително мило. Времето е от съдбовно значение. — Банкерът я изгледа с проницателни тъмни очи. — Вие сте лейди Аша от дома Грейджой, освен ако не греша.

— Аз съм Аша от дома Грейджой, да. Има различни мнения доколко съм лейди.

Браавосецът се усмихна.

— Носим ви дар. — Махна на мъжете зад себе си. — Очаквахме да намерим краля в Зимен хребет. Същата тази виелица е погребала замъка, уви. Под стените му намерихме Морс Ъмбър с отряд зелени момчета, чакаха краля да дойде. Дадоха ни това.

„Момиче и старец“, помисли Аша, когато избутаха грубо двамата в снега пред нея. Момичето трепереше ужасно. Ако не беше толкова уплашена, можеше да мине за хубава, макар върхът на носа ѝ да бе почернял от замръзване. Старецът… на никого нямаше да му хрумне да го нарече хубав. Аша беше виждала градински плашила с повече плът. Лицето му беше череп, покрит с кожа, косата му — костенобяла и мръсна. И смърдеше. Дори само видът му я изпълни с погнуса.

А старецът вдигна очи и каза:

— Сестро. Виж. Този път те познах.

Сърцето на Аша подскочи.

— Теон?!

Устните му се изпънаха назад в нещо, което може би трябваше да е усмивка. Половината му зъби ги нямаше, а останалите бяха изпочупени.

— Теон — повтори той. — Името ми е Теон. Човек трябва да помни името си.

Виктарион

Морето беше черно, а луната — сребърна, когато Железният флот връхлетя върху плячката.