Танц с дракони

Виктарион заповяда да го бият с камшик до кръв. До много кръв. Тъй че когато Мокоро каза: „Изгубените ви агнеци ще се върнат в стадото край острова, наречен Йарос“, капитанът заяви:

— Моли се да се върнат, жрецо. Иначе може ти да следващият, който ще опита бича.

Морето беше синьо, а слънцето грееше от пусто синьо небе, когато Железният флот взе втората си плячка, във водите на северозапад от Ащапор.

Този път беше мирски ког, „Гълъбицата“, на път за Юнкай през Нов Гхиз с товар килими, сладки млади вина и мирска дантела. Капитанът им имаше мирско око, с което далечните неща изглеждаха близки — две стъклени лещи в няколко месингови тръби, изковани хитроумно, тъй че всяка част да се хлъзга в следващата, докато окото стане не по-голямо от кинжал. Виктарион взе за себе си драгоценната вещ. Кораба преименува на „Свраката“. Екипажът му бе задържан за откуп. Не бяха нито роби, нито търговци на роби, а свободни мийрийнци и опитни моряци. Такива хора струваха теглото си в злато. Понеже плаваше от Мир, „Гълъбица“ не им донесе никакви нови вести за Мийрийн или Денерис, само вехтории за дотракски конници по Ройн, за Златната дружина, тръгнала в поход, и други неща, които Виктарион вече знаеше.

— Какво виждаш? — попита същата нощ жреца, докато Мокоро стоеше пред огъня. — Какво ни чака утре? Още дъжд? — Миришеше му на дъжд.

— Сиви небеса и силни ветрове — каза Мокоро. — Без дъжд. Отзад идат тигри. Напред чака драконът ти.

„Драконът ти.“ Добре му прозвуча.

— Кажи ми нещо, което не знам, жрецо.

— Капитанът заповядва, аз се подчинявам — отвърна Мокоро. Екипажът бе започнал да го нарича Черния пламък, име, лепнато му от Стефар Пелтека. — Брегът тук минава на запад и изток. Като завие на север, ще се натъкнете на още два заека. Бързи и с много крака.

Така и стана. Този път плячката бе две галери, дълги, пъргави и бързи. Ралф ги видя първи, но те надбягаха „Злочестина“ и „Изгубена надежда“, тъй че Виктарион прати „Желязно крило“, „Врабчар“ и „Целувката на кракена“ да ги догонят. Нямаше по-бързи кораби от тия трите. Гонитбата продължи почти целия ден, но накрая и двете галери бяха взети на абордаж. Бяха празни, на път за Нов Гхиз, за да натоварят храна и оръжия за гхискарските легиони на лагер пред Мийрийн… и да докарат нови легионери на мястото на измрелите.

— Мъже убити в бой ли? — попита Виктарион.

Екипажите на галерите го отрекоха. Смъртта била от кърваво течение. „Бялата кобила“ го наричаха. И също като капитана на „Гхискарска зора“ повториха лъжата, че Денерис Таргариен била мъртва.

— Предайте ѝ целувка от мен, в който ад я намерите — каза Виктарион, нареди да му донесат брадвата и им отсече главите на място. После изби и екипажите им, като пощади само робите на греблата. Лично счупи веригите им и им каза, че вече са свободни хора и ще имат привилегията да гребат за Железния флот, чест, до която всяко момче на Железните острови мечтае да израсне. — Драконовата кралица освобождава роби, и аз също — заяви той.

Прекръсти галерите на „Призрак“ и „Сянка“.

— Защото смятам да ги върна и да тормозя с тях юнкайците — каза на смуглата жена същата нощ, след като си взе удоволствието от нея. Вече бяха близки и от ден на ден ставаха все по-близки. — Ще ги ударим като небесен гръм — каза, докато стискаше гърдата ѝ. Зачуди се дали така се е почувствал Ерон, когато Удавения бог му бе проговорил. Почти чуваше гласа на бога, извиращ от морските дълбини. „Ще ми служиш добре, капитане — казваха сякаш вълните. — За това те създадох.“

Но щеше и червения бог да нахрани, огнения бог на Мокоро. Ръката, която жрецът бе изцерил, беше ужасна наглед, като печено свинско, напукано от лакътя до върховете на пръстите. Понякога, щом Виктарион свиеше пръсти и юмрук, кожата се цепеше и димеше, но пък ръката му бе по-силна отвсякога.

— Два бога са с мен сега — каза на смуглата жена. — Никой враг не може да се опълчи на два бога. — После я обърна на гръб и я взе още веднъж.

Когато скалите на Йарос се появиха отляво, видя, че трите му изгубени кораба го чакат, точно както бе обещал Мокоро. Виктарион даде на жреца златна торква за награда.

Сега трябваше да направи избор: дали да рискува през проливите, или да преведе Железния флот покрай острова? Споменът за Белия остров глождеше железния капитан. Станис Баратеон беше връхлетял върху Железния флот от север и юг, докато те бяха заклещени в пролива между острова и континента, и бе нанесъл най-съкрушително поражение на Виктарион. Но плаването покрай Йарос щеше да му струва скъпоценни дни. След като Юнкай бе толкова близо, трафикът на кораби в проливите щеше да е тежък, но не очакваше да се натъкне на юнкайски кораби, след като бяха по-близо до Мийрийн.

„Какво щеше да направи Вранското око?“ Помисли малко и даде сигнал на капитаните си да плават през проливите.