Танц с дракони

Грозното момиченце

Единайсет слуги на Многоликия бог се събраха тази нощ под храма, повече, отколкото бе виждала някога наведнъж. Само дребният лорд и дебелакът дойдоха през предната врата. Останалите пристигнаха по тайни пътища, през тунели и скрити проходи. Носеха халатите си от черно и бяло, но щом седнеха, всеки смъкваше качулката си, за да покаже лицето, което бе избрал да носи този ден. Високите им столове бяха издялани от абанос и язово дърво като вратите на храма горе. Абаносовите столове имаха лица от язово дърво на гърбовете, а столовете от язово дърво — лица, изваяни от абанос.

Един от другите послушници стоеше в другия край на стаята с кана тъмночервено вино. На нея се падаше водата. Щом някой от слугите пожелаеше да пие, вдигаше очи или кривваше пръст и един от двамата отиваше да напълни чашата му. Но повече стояха и чакаха погледи, които така и не идваха. „Издялана съм от камък — напомни си тя. — Аз съм статуя, като Морските господари, които стоят покрай Канала на героите.“ Водата беше тежка, но ръцете ѝ бяха силни.

Жреците говореха езика на Браавос, макар понякога да заговаряха разгорещено на висок валириански. Момичето разбираше повечето думи, но те говореха тихо и не можеше винаги да чуе.

— Познавам този мъж — каза един жрец с лице като на жертва на чума.

— Познавам този мъж — повтори дебелият, докато тя му наливаше.

Но красивият каза:

— Ще дам на този мъж дара, не го познавам.

По-късно кривогледият повтори същото, или някой друг.

След три часа вино и думи жреците си тръгнаха… освен милия човек, бездомничето и онзи, чието лице приличаше на чумаво. Бузите му бяха покрити с кървави рани, а косата му беше окапала. Кръв капеше от едната му ноздра и се спичаше в ъгълчетата на очите му.

— Нашият брат иска да поговори с теб, дете — каза ѝ милият човек. — Седни, ако искаш.

Тя седна се на стол от язово дърво с лице от абанос отзад. Кървави рани не я плашеха. Твърде дълго бе живяла в Къщата на Черното и Бялото, за да я плаши фалшиво лице.

— Коя си ти? — попита чумавото лице, след като останаха сами.

— Никоя.

— Не. Ти си Аря от дома Старк, която хапе устна и не може да каже лъжа.

— Бях. Вече не съм.

— Защо си тук, лъжкиньо?

— За да служа. Да се уча. Да променя лицето си.

— Първо промени сърцето си. Дарът на Многоликия бог не е детска играчка. Готова си да убиеш за свои цели, за лично удоволствие. Отричаш ли го?

Тя прехапа устна.

— Аз…

Мъжът я зашлеви.

Бузата ѝ пламна, но тя знаеше, че си го е заслужила.

— Благодаря. — Още шамари и може би щеше да спре да си хапе устната. Аря правеше това, не нощният вълк. — Отричам го.

— Лъжеш. Мога да видя истината в очите ти. Имаш очите на вълк и искаш кръв.

„Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Заговореше ли, щеше да се наложи да лъже и той щеше да разбере. Замълча.

— Била си котка, казват. Обикаляла си улиците вмирисана на риба, продавала си стриди и миди за петаци. Дребен животец, подходящ за дребно същество като теб. Поискай и може да ти го върнем. Тикай количката си, хвали си мидите и стридите, бъди доволна. Сърцето ти е твърде меко, за да си една от нас.

„Иска да ме изгони.“

— Нямам сърце. Само дупка. Убила съм много хора. Мога и теб да убия, ако поискам.

— Сладък ли ще ти е вкусът от това?

Не знаеше правилния отговор.

— Може би.

— Значи мястото ти не е тук. Смъртта не носи сладост в тази къща. Не сме воини, нито войници, нито улични разбойници. Не убиваме в служба на господар, за да пълним кесиите си, за да поласкаем суетата си. Никога не даваме дара, за да си доставим удоволствие. Нито избираме тези, които убиваме. Ние сме само слуги на Многоликия бог.

— Валар дохерис. — „Всички хора трябва да служат.“

— Знаеш думите, но си твърде горда, за да служиш. Един слуга трябва да е смирен и покорен.

— Аз съм покорна. Мога да съм по-смирена от всички.

Това го разсмя.

— Можеш да си самата богиня на покорството, сигурен съм. Но можеш ли да платиш цената?

— Каква цена?

— Цената си ти. Цената е всичко, което имаш, и всичко, което си се надявала някога да имаш. Взехме очите ти и ти ги върнахме. След това ще вземем ушите ти и ще вървиш в тишина. Ще ни дадеш краката си и ще пълзиш. Ще бъдеш ничия дъщеря, ничия жена, ничия майка. Името ти ще бъде лъжа и всяко лице, което носиш, няма да е твоето.

За малко отново да прехапе устна, но се овладя. „Лицето ми е тъмно езеро, крие всичко, не показва нищо.“ Помисли за всички имена, които бе носила: Ари, Невестулка, Тантурчо, Котката на Каналите. Помисли за онова глупаво момиче от Зимен хребет, Аря Конското лице. Имената не бяха важни.

— Мога да платя цената. Дай ми лице.

— Лицата трябва да се спечелят.

— Кажи ми как.

— Дай на един определен човек определен дар. Можеш ли да го направиш?

— Кой човек?

— Не го познаваш.

— Много хора не познавам.

— Той е един от тях. Чужд. Не някой, когото обичаш, нито някой, когото мразиш, нито някой, когото изобщо ще познаваш. Ще го убиеш ли?

— Да.