Танц с дракони

За себе си взе седемте най-отбрани момичета. Една имаше червено-златна коса и лунички на циците. Една се бръснеше навсякъде. Една беше с кафява коса и кафяви очи, плаха като мишле. Една имаше най-големите гърди, които бе виждал. Петата беше дребно същество с права черна коса и златиста кожа. Очите ѝ бяха с цвета на кехлибар. Шестата беше бяла като мляко, със златни халки на зърната и срамните устни, а седмата беше черна като мастило от сепия. Търговците на роби от Юнкай ги бяха обучили в изкуството на седемте въздишки, но не за това ги поиска Виктарион. Смуглата жена стигаше да утоли апетита му, докато стигне до Мийрийн и вземе кралицата си. Никой мъж няма нужда от свещи, щом го чака слънцето.

Галерата прекръсти на „Писъкът на роботърговеца“. С нея корабите на Железния трон станаха шейсет и един.

— Всеки кораб, който пленим, ни прави по-силни — каза Виктарион на железнородените, — но оттук насетне ще става по-тежко. Утре или вдругиден сигурно ще срещнем бойни кораби. Навлизаме във водите на Мийрийн, където ни чакат флотите на враговете ни. Ще срещнем кораби от всичките три Свободни града, кораби от Толос, Елирия и Нов Гхиз, дори кораби от Карт. — Умишлено премълча за зелените галери на Стар Волантис, които със сигурност вече плаваха из Залива на скръбта. — Тези роботърговци са кекави същества. Видяхме как бягат пред нас, чухме как хленчат, щом ги подложим на меча. Всеки от вас струва колкото двайсет от тях, защото само ние сме изковани от желязо. Помнете това следващия път, когато зърнем платна на роботърговци. Бъдете безмилостни и не очаквайте пощада. Защо ни е пощада? Ние сме железнородените и два бога гледат над нас. Ще пленим корабите им, ще съкрушим надеждите им и ще окъпем залива им в кръв.

Мощен вик последва думите му. Капитанът отвърна с кимване, с мрачно лице, а след това заповяда да доведат на палубата седемте момичета, които бе взел, най-хубавите от всички, които бяха намерили на борда на „Благосклонната девица“. Целуна всяко по бузите и им каза за високата чест, която ги чака, макар те да не разбраха думите му. След това заповяда да ги качат на рибарския кеч, който бяха пленили, да отсекат въжетата му и да го запалят.

— С този дар на невинност и красота почитаме и двамата богове — заяви той, докато бойните кораби на Железния флот гребяха покрай горящия кеч. — Нека тези момичета се преродят в светлината, неомърсени от тленна похот, или да слязат във водните палати на Удавения бог, за да пируват, да танцуват и да се смеят, докато моретата не пресъхнат.

Към края, преди димящият кеч да бъде погълнат от морето, на Виктарион Грейджой му се стори, че воплите на седемте прелестни същества се сляха в радостна песен. Тогава ги връхлетя силен вятър, вятър, който изду платната и ги понесе отново на североизток и север, към Мийрийн и неговите пирамиди от многоцветни тухли. „На крилете на песен летя към теб, Денерис“, помисли железният капитан.

Тази нощ за първи път извади на показ драконовия рог, който Вранското око бе намерил сред димящите руини на велика Валирия. Беше извит, шест стъпки дълъг, лъскаво черен и обкован с червено злато и тъмна валирианска стомана. „Адският рог на Юрон.“ Виктарион прокара длан по него. Беше топъл и гладък като бедрата на смуглата жена, и толкова лъскав, че можеше да види изкривено лицето си в дълбините му. В обкова бяха всечени странни магически писмена.

— Валириански глифове — каза Мокоро.

Това и Виктарион го знаеше.

— Какво казват?

— Много и много. — Черният жрец посочи един от златните обръчи. — Тук е изписано името на рога. „Аз съм Обвързващият дракони“. Чували ли сте го някога да свири?

— Веднъж. — Един от мелезите на брат му беше надул адския рог на кралския събор на Стар Уик. Мъж чудовище, огромен и с бръсната глава, с гривни от злато, гагат и нефрит по мускулестите мишци и с голям ястреб, татуиран на гърдите. — Звукът, който издаде… изгаряше някак. Сякаш костите ми бяха пламнали, разкъсваше плътта ми отвътре. Писанията грееха нажежени до червено, след това — нажежени до бяло и болезнени за очите. Сякаш звукът никога нямаше да спре. Като протяжен писък. Хиляда писъци, слети в едно.

— А мъжът, който наду рога, с него какво стана?

— Умря. Имаше мехури на устните му след това. Птицата му също кървеше. — Капитанът се потупа по гърдите. — Ястребът, ето тук. От всяко перо капеше кръв. Чух, че целият изгорял отвътре, но може да са били само приказки.

— Верни са. — Мокоро обърна адския рог и огледа странните букви, плъзнали по втория златен обръч. — Ето, тук пише: „Никой смъртен, който ме надуе, не ще оживее.“

Мрачна мисъл за братска измяна обзе Виктарион. „Даровете на Юрон винаги са отровни.“

— Вранското око се закле, че този рог ще обвърже дракони към волята ми. Но как ще ми послужи, ако цената е смърт?

— Брат ви не е надул рога сам. И вие не сте длъжен да го направите. — Мокоро посочи стоманения обръч. — Ето тук: „Кръв за огън, огън за кръв.“ Не е важно кой ще надуе адския рог. Драконите ще дойдат при господаря на рога. Трябва да спечелите рога. С кръв.