Танц с дракони

— Сладък град — съгласи се Куентин. „Толкова сладък, че да те заболят зъбите.“ В околностите гледаха захарно цвекло в изобилие и го поднасяха почти на всяко ядене. Волантинците правеха и студена супа от него, гъста и сладка като мед. Вината им също бяха сладки. — Боя се, че щастливото ни пътуване ще е кратко обаче. Този сладък човек не мисли да ни закара до Мийрийн. Прекалено бързо прие предложението. Ще вземе три пъти повече от обичайното, несъмнено, а щом се качим на борда и се отдалечим от сушата, ще ни пререже гърлата и ще вземе и останалото ни злато.

— Или ще ни окове на греблата като онези нещастници, които подушихме. Мисля, че трябва да намерим по-добър клас контрабандист.

Коларят ги чакаше до своя хатай. Във Вестерос биха го нарекли волска кола, въпреки че беше доста по-пищен от всяка кола, която беше виждал Куентин, и не го теглеше вол. Теглеше го слон джудже — слоница всъщност — с кожа с цвят на мръсен сняг. Улиците на Стар Волантис бяха пълни с такива.

Куентин би предпочел да походят, но бяха на няколко мили от хана. Освен това ханджията в Търговския дом го беше предупредил, че ходенето пеш ще ги принизи в очите както на чуждите капитани, така и на местните волантинци. Хората от сой пътуваха с паланкини или се возеха на хатай… ханджията, между другото, имал един братовчед, собственик на няколко такива возила, и с удоволствие щял да им услужи.

Коларят им беше един от робите на братовчеда, дребен мъж с колело, татуирано на едната буза, гол, само с препаска около бедрата, плюс сандали. Кожата му бе с цвета на тиково дърво, а очите му лъщяха като парчета кремък. Помогна им да се настанят на пейката с възглавнички и се качи на гърба на слоницата.

— Търговският дом — каза му Куентин. — Но мини покрай кейовете.

Освен крайречната улица с лекия ѝ ветрец улиците и уличките на Волантис бяха толкова горещи, че можеха да удавят човек в собствената му пот, поне отсам реката.

Коларят извика нещо на слоницата и тя тръгна и заразмахва хобота си насам-натам. Колата се затъркаля след нея. Коларят подвикваше на моряци и роби да разчистят пътя. Беше много лесно да ги различи човек. Всички роби бяха татуирани: маска от сини пера, мълния, минаваща от челюстта до челото, монета на бузата, леопардови петна, череп, стомна. Майстер Кедри казваше, че имало по петима роби на всеки свободен човек във Волантис, макар да не доживя достатъчно, за да потвърди преценката си. Загина заранта, когато корсарите се изсипаха на борда на „Чучулига“.

Същия ден Куентин загуби други двама приятели: Вилам Кладенците, с неговите лунички и кривия нос, безстрашен с пиката, и Клетъс Ирънууд, чаровен въпреки ленивото си око, вечно похотлив и винаги засмян. Клетъс беше най-скъпият приятел на Куентин през половината му живот и брат във всяко отношение, освен по кръв.

— Целуни невястата си от мен — прошепна му Клетъс, преди да умре.

Корсарите бяха нападнали точно преди разсъмване, докато „Чучулига“ стоеше на котва край брега на Спорните земи. Екипажът ги отблъсна с бой, с цената на дванайсет живота. След това моряците смъкнаха ботушите, коланите и оръжията на мъртвите корсари, опразниха им кесиите и свалиха скъпоценните камъни от ушите и пръстите им. Един беше толкова дебел, че корабният готвач трябваше да отсече пръстите му със сатър, за да му вземе пръстените. Трима души едва успяха да го изтъркалят по палубата и да го хвърлят в морето. Другите го последваха, без никакви молитви или церемонии.

Със своите мъртви се отнесоха по-грижливо. Зашиха телата им в платно и ги спуснаха с баласт от камъни, за да потънат по-бързо. Капитанът на „Чучулига“ каза молитва за душите им, а после се обърна към дорнските си пътници — бяха останали трима от шестимата, качили се на борда в Дъсченото градче. Дори Големия мъж беше излязъл, пребледнял и болнав, едва се държеше на краката си, изтътри се горе от дълбините на корабния трюм, за да отдаде последна почит.

— Някой от вас трябва да каже няколко думи за мъртвите ви, преди да ги предадем на морето — рече капитанът. Герис се бе подчинил и лъга с всяка дума, понеже не смееше да каже истината кои са и за какво са дошли.

„Не трябваше да свършат така.“

— Това ще е история, която ще разправяме на внуците си — беше заявил Клетъс в деня, когато тръгнаха. А Вил отвърна:

— Приказка, която ще разправяме на кръчмарските курвета, имаш предвид. С надеждата да си вдигнат полите.

Клетъс го плесна по гърба.

— За внуци ти трябват деца. За деца трябва да ти вдигнат някоя пола.

По-късно, в Дъсченото градче, дорнците бяха вдигали тостове за бъдещата невяста на Куентин, правеха си мръсни шеги за предстоящата брачна нощ и приказваха за нещата, които щяха да видят, за подвизите, които щяха да извършат, за славата, която щяха да спечелят. „Спечелиха само чувал от корабно платно с по един камък вътре.“

Колкото и да скърбеше за Вил и Клетъс, Куентин най-остро усещаше загубата на майстера. Кедри владееше съвършено езиците на всичките Свободни градове, дори нечистия гхискарски, който говореха хората по бреговете на Робския залив.