Танц с дракони

— Майстер Кедри ще ви придружи — каза баща му в нощта, когато се разделиха. — Слушай съветите му. Посветил е половината си живот на проучването на деветте Свободни града.

Куентин се питаше дали нямаше да им е много по-лесно, ако той беше още с тях да ги напътства.

— Майка си съм готов да продам за малко ветрец — каза Герис, докато колата се провираше през пристанищните тълпи. — Влажно е като путката на Девата, а още няма и пладне. Мразя го този град.

Куентин също го мразеше. Потискащо влажната жега на Волантис изсмукваше силата му и го караше да се чувства мръсен. Най-лошото беше, че нощта нямаше да донесе облекчение. По високите ливади на север от именията на лорд Ирънууд въздухът винаги беше свеж и прохладен след мръкване, колкото и горещ да е бил денят. Не и тук. Във Волантис нощите бяха почти толкова горещи, колкото дните.

— Утре „Богинята“ ще отплава за Нови Гхиз — напомни му Герис. — Това поне ще ни доведе по-близо.

— Нови Гхиз е остров и пристанището му е много по-малко от това. По-близо ще сме, да, но може да заседнем там. А и Нови Гхиз се е съюзил с Юнкай. — Тази новина не беше изненадала Куентин. Нови Гхиз и Юнкай бяха гхискарски градове. — Ако и Волантис се съюзи с тях…

— Трябва да намерим кораб от Вестерос — предложи Герис. — Някой търговски от Ланиспорт или Староград.

— Малко идват толкова далече, а които напълнят трюмовете си с коприна и подправки от Нефритеното море, обръщат греблата си към дома.

— Може би браавоски кораб? Говорят за пурпурни платна чак до Асшаи и островите на Нефритеното море.

— Браавосците са потомци на избягали роби. Не търгуват в Робския залив.

— Имаме ли достатъчно злато да купим кораб?

— А кой ще го кара? Ти ли? Аз? — Дорнците изобщо не бяха добри мореплаватели. Не и откакто Нимерия бе изгорила своите десет хиляди кораба. — Моретата около Валирия са опасни и пълни с корсари.

— До гуша ни дойде от корсари. Хайде да не купуваме кораб.

„За него това все още е просто игра — осъзна Куентин. — Също като онзи път, когато ни поведе шестимата горе в планината да намерим старата бърлога на Краля лешояд.“ Не беше в характера на Герис Пийвода да си представи, че може да се провалят, още по-малко — че може да загинат. Дори смъртта на трима приятели не бе успяла да го вразуми. „Оставя го за мен. Знае, че моят характер е точно толкова предпазлив, колкото неговият е дързък.“

— Може би Големия мъж е прав — каза Герис. — Пикай му на морето. Можем да довършим пътуването по суша.

— Знаеш защо го казва — отвърна Куентин. — Той по-скоро ще умре, отколкото кракът му да стъпи на друг кораб. — Големия мъж страдаше от морската болест всеки ден по време на пътуването им. В Лис отидоха четири дни, докато възстанови силите си. Наложи се да вземат стаи в един хан и майстер Кедри да го напъха в легло и да го храни с бульон и отвари, докато поне малко розовина се върне на страните му.

Вярно беше, че можеха да идат до Мийрийн по суша. По старите валириански пътища. Драконови пътища, така наричаха хората големите каменни пътища на Свободните владения, но пътят източно от Волантис до Мийрийн си бе спечелил по-зловещо име — Демонския път.

— Демонският път е опасен и прекалено бавен

— каза Куентин. — Веднага щом вестта стигне до Кралски чертог, Тивин Ланистър ще прати свои хора при кралицата. — Баща му беше убеден в това. — С ножове. Ако ни изпреварят…

— Да се надяваме, че драконите ѝ ще ги надушат и ще ги изядат — отвърна Герис. — Е, щом не можем да намерим кораб и не даваш да яздим, бихме могли да вземем превоз обратно до Дорн.

„Да се върна в Слънчево копие победен, с подвита опашка?“ Разочарованието на баща му щеше да е по-голямо, отколкото Куентин можеше да понесе, а присмехът на Пясъчните змии щеше да е унищожителен. Доран Мартел беше поставил съдбата на Дорн в ръцете му. Не можеше да го провали.

От улицата се вдигаше гореща мараня. Хатаят трополеше и друсаше на стегнатите в железни обръчи колелета. Между складовете и кейовете покрай брега се редуваха дюкяни и сергии с всевъзможни стоки. Тук можеше да се купят пресни стриди, там — железни вериги и пранги, там пък — фигури киваси, изваяни от слонова кост и нефрит. Имаше и храмове, където моряците правеха жертвоприношения на чуждите богове, и „къщи с възглавнички“, от чиито балкони жени подвикваха на мъжете долу.

— Погледни ей онази там — сръга го Герис, докато минаваха покрай една къща с възглавнички. — Мисля, че е влюбена в теб.

„А колко струва любовта на курва?“ Честно казано, момичетата изнервяха Куентин, особено хубавичките.

Първия път, когато бе в Ирънууд, беше лапнал по Инис, най-голямата от дъщерите на лорд Ирънууд. Макар така и да не спомена за чувствата си, таеше мечтите си с години… до деня, в който я изпратиха да се венчае за сир Рион Алирион, наследника на Божия милост. Последния път, когато я видя, държеше момченце на гърдата си и друго, вкопчено в полите ѝ.