Танц с дракони

— Лесно е да се каже. По-трудно е да се направи. Нека ни заплашат.

— А ако отидат по-далече от заплахата?

— Много ли ще ти липсват, старче? Един евнух, един дивак и един наемник.

„Хиро, Джого и Даарио.“

— Джого е кръвният ездач на кралицата, кръв от нейната кръв. Заедно излязоха от Червената пустиня. Хиро е помощникът на Сив червей. А Даарио… — „Тя обича Даарио.“ Виждал го беше в очите ѝ, когато го погледнеше, чувал го беше в гласа ѝ, когато му заговореше. — Даарио е суетен и припрян, но е скъп на нейно величество. Трябва да бъде спасен, преди неговите Бурни врани да решат да вземат нещата в свои ръце. Може да стане. Веднъж измъкнах невредим бащата на кралицата от Дъскъндейл, където един бунтовник лорд го държеше в плен, но…

— Не можеш да минеш незабелязан сред юнкайците. Те познават лицето ти.

„Мога да скрия лицето си като теб“, помисли Селми, но знаеше, че Бръснатото теме е прав. Дъскъндейл беше преди цял живот. Твърде стар беше за такива подвизи.

— В такъв случай трябва на всяка цена да намерим друг начин. Някой друг избавител. Някой познат на юнкайците, чието присъствие в лагера им може да мине незабелязано…

— Даарио те нарича сир Дядо — напомни му Скааз. — Да не казвам мен как ме нарича. Ако ние с теб бяхме заложниците, щеше ли да рискува кожата си за нас?

„Едва ли“, помисли сир Баристан, но отвърна:

— Би могъл.

— Би могъл да се изпикае върху нас, ако горим. Иначе за помощ не го търси. Бурните врани да си изберат друг капитан, който си знае мястото. Ако кралицата не се върне, светът ще е с един наемен меч по-малко. Кой ще скърби?

— А когато се върне?

— Ще плаче, ще си скубе косата и ще проклина юнкайците. Не нас. Нямаме кръв на ръцете си. Можеш да я утешиш. Разкажи ѝ нещо за старите дни, тя ги обича такива. Горкият Даарио, храбрият ѝ капитан… никога няма да го забрави, но… по-добре за всички ни, ако е мъртъв, нали? По-добре и за Денерис.

„По-добре за Денерис и за Вестерос.“ Денерис Таргариен обичаше капитана си, но това бе момичето в нея, не кралицата. „Принц Регар обичаше своята лейди Лиана и хиляди умряха заради това.“ Демън Блекфир бе обичал първата Денерис и бе вдигнал бунт, когато му я отказали. Горчивата стомана и Кървавия гарван бяха обичали Шиера Морската звезда и Седемте кралства бяха удавени в кръв. Принцът на Морските кончета бе обичал Джени от Стари камъни толкова, че бе отхвърлил корона, а Вестерос беше платил цената на младоженката с трупове. И тримата синове на петия Егон се бяха оженили по любов, отхвърляйки желанията на баща си. И тъй като той, този несполучил монарх, също бе последвал сърцето си, когато бе избрал кралицата си, бе позволил синовете му да изберат сами и си бе създал жестоки врагове там, където би могъл да има верни приятели. Последиците? Измяна и смут, както нощ следва деня, и всичко бе свършило в Летен замък в магия, огън и скръб.

„Любовта ѝ към Даарио е отрова. По-бавна отрова от скакалците, но също толкова смъртоносна.“

— Все пак остава Джого — каза сир Баристан. — Той и Хиро. И двамата са скъпи на нейно величество.

— Ние също имаме заложници — напомни му Скааз Бръснатото теме. — Ако търговците на роби убият един от нашите, убиваме един от техните.

В първия миг сир Баристан не разбра какво има предвид. След това ахна.

— Виночерпците на кралицата?

— Заложниците на кралицата — настоя Скааз мо Кандак. — Граздар и Кеза са от кръвта на Зелената грация. Мезара е от Мерек, Кезмя е Пал, Азак — Гхазийн. Баказ е Лорак, от рода на самия Хиздар. Всички са синове и дъщери на пирамидите. Зак, Куазар, Ухлез, Хазкар, Дазак, Йеризан, всички са деца на Велики господари.

— Невинни момичета и хубаволики момчета. — Сир Баристан ги бе опознал всички, докато служеха на кралицата, Гразар с мечтите му за слава, свенливата Мезара, ленивия Миклаз, суетната хубава Кезмя, Кеза с големите очи и ангелския глас, Дазар танцьора и останалите. — Деца.

— Деца на Харпията. Само кръв може да изкупи кръв.

— Така каза и юнкаецът, който донесе главата на Гролео.

— Беше прав.

— Няма да го позволя.

— Каква полза от заложници, ако са недосегаеми?

— Навярно бихме могли да предложим три от децата за Даарио, Хиро и Джого — каза сир Баристан. — Нейно величество…

— Нейно величество не е тук. Ние с теб трябва да решим какво да се направи. Знаеш, че съм прав.

— Принц Регар имаше две деца — каза сир Баристан. — Ренис беше малко момиче, Егон — още бебе. Когато Тивин Ланистър взе Кралски чертог, мъжете му убиха и двете. Поднесе окървавените тела в пурпурни наметала, дар за новия крал. — „А какво каза Робърт, когато ги видя? Усмихна ли се?“ Баристан Селми беше тежко ранен на Тризъбеца, тъй че му бе спестена гледката с дара на лорд Тивин, но често се беше чудил. „Ако го бях видял да се усмихва над труповете на децата на Регар, никоя армия на тази земя нямаше да може да ме спре да го убия.“ — Няма да допусна убийството на деца. Приеми това или не участвам.

Скааз се изсмя.

— Упорит старец си ти. Твоите хубаволики момченца ще пораснат и ще станат Синове на Харпията. Убий ги, недей да чакаш.