Танц с дракони

В центъра на площада, под напуканата обезглавена статуя на мъртъв триарх, бе започнала да се събира тълпа, защото няколко джуджета показваха представление. Дребосъците бяха облечени в дървена броня като миниатюрни рицари, подготвящи се за турнир. Едно яхна куче, а друго скочи на гърба на прасе… но се хлъзна и падна от него под бурния смях на зяпачите.

— Забавни изглеждат — каза Герис. — Дали да не спрем да погледаме боя? Малко смях ще ти се отрази добре, Куент. Приличаш на старец, който не си е раздвижвал червата от половин година.

„На осемнайсет съм, шест години по-малък от теб — помисли Куентин. — Не съм старец.“ Вместо това отвърна:

— Не ни трябват смешни джуджета. Освен ако нямат кораб.

— Ще е малък според мен.

Високият четири етажа Търговски дом господстваше над доковете, кейовете и складовете. Тук търговците от Староград и Кралски чертог се срещаха с партньорите си от Браавос, Пентос и Мир, с космати хора от Ибен, светлокожи пътешественици от Карт, черни като въглен обитатели на Летните острови в техните наметала от пера и дори с маскираните „вречени“ от Асшаи край Сянката.

Куентин слезе от хатая. Камъните на уличната настилка пареха стъпалата му дори през подметките на ботушите. Под сянката пред Търговския дом бе изнесена маса, украсена с дълги тесни синьо-бели знамена, които пърхаха при всеки полъх на вятъра. Четирима намръщени наемници седяха отпуснати около нея и подвикваха на всеки минаващ мъж и момче. Бяха от Брулените от вятъра. Търсеха свежа плът да попълнят редовете си, преди да отплават за Робския залив. „И всеки, който подпише с тях, е още един меч за Юнкай, още едно острие, което трябва да пие кръвта на бъдещата ми невяста.“

Един от Брулените им подвикна.

— Не говоря езика ти — отвърна Куентин. Можеше да чете и пише на висок валириански, но нямаше голям опит с говоримия. А волантинската ябълка се бе изтъркаляла доста далече от валирианското дърво.

— Вестероси? — попита мъжът на Общата реч.

— Дорнци. Господарят ми е търговец на вино.

— Господар? Майната му. Ти роб ли си? Ела с нас и ще бъдеш господар на себе си. В легло ли искаш да умреш? Ще те научим на меч и копие. Ще влизаш в битка с Дрипавия принц и ще се върнеш по-богат от лорд. Момчета, момичета, злато, каквото си поискаш, стига да си достатъчно мъж да го вземеш. Ние сме Брулените от вятъра и шибаме богинята на касапницата в задника.

Двама от наемниците запяха, по-точно зареваха някаква маршова песен. Куентин разбираше достатъчно, за да схване смисъла. „Ние сме Брулените от вятъра — пееха. — Издухай ни до Робския залив, ще убием Краля касапин и ще нашибаме Драконовата кралица.“

— Ако Клетъс и Вил бяха все още с нас, можехме да дойдем с Големия мъж и да ги избием — каза Герис.

„Клетъс и Вил са мъртви.“

— Не им обръщай внимание.

Наемниците заподхвърляха подигравки след тях, докато се провираха към входа на Търговския дом, наричаха ги малокръвни страхливци и наплашени момиченца.

Големия мъж ги чакаше в стаите им на втория етаж. Макар господарят на „Чучулига“ горещо да им беше препоръчал хана, това не значеше, че Куентин може да остави стоката и златото им без охрана. Във всяко пристанище има крадци, плъхове и курви, а във Волантис ги имаше в изобилие.

— Канех се да изляза да ви търся — каза сир Арчибалд Ирънууд, след като дръпна резето да ги пусне. Братовчед му Клетъс бе започнал да го нарича Големия мъж и прякорът си беше заслужен — Арч беше шест стъпки и половина висок, широк в раменете и с грамаден корем, с крака като дървесни стволове, ръце като глигански бутове и почти без врат. Всичката му коса бе окапала от някаква детска болест. — Е? — попита ги намръщено. — Какво вика контрабандистът? Имаме ли кораб?

— Имаме — отвърна Куентин. — Но само до най-близкия ад.

Герис седна на хлътналото легло и смъкна ботушите си.

— Дорн ми звучи все по-привлекателно.

— Все пак викам да тръгнем по Демонския път — каза Големия мъж. — Може пък да не е толкова опасен, колкото разправят. А и да е, това само означава повече слава за тия, които дръзнат да тръгнат по него. Кой ще посмее да ни закача? Водичката с меча, аз с чука, голяма лъжица ще сме за устата на всеки демон.

— А ако Денерис загине, преди да стигнем до нея? — каза Куентин. — Трябва да вземем кораб. Дори да е „Приключение“.

Герис се засмя.

— Явно жадуваш за Денерис по-отчаяно, отколкото си мислех, щом си готов да изтърпиш толкова месеци онази воня. След три дни ще ги моля да ме убият. Не, принце, моля те, само не „Приключение“.

— Имаш ли по-добро решение? — сопна се Куентин.

— Имам. Току-що ми хрумна. Има си някои рискове и не би могло да се нарече достойно, признавам… но ще те отведе до кралицата ти по-бързо от Демонския път.

— Казвай — подкани го Куентин Мартел.

Джон

Джон Сняг чете писмото, докато думите не започнаха да се размиват пред очите му. „Не мога да подпиша това. Няма да подпиша това.“