Танц с дракони

Ярвик и Марш се измъкваха навън, видя той, и всичките им хора след тях. Беше все едно. Вече не му трябваха. Не ги искаше. „Никой никога няма да може да каже, че съм накарал братята си да изменят на клетвите си. Ако това е клетвопрестъпничество, престъплението е мое и само мое.“ Тормунд го тупаше по гърба, ухилен до уши.

— Добре казано, врано. Дай сега медовината! Направи ги свои и ги напий, така се прави. Тепърва ще те направим дивак, момче. Ха!

— Ще пратя за ейл — отвърна разсеяно Джон. Мелисандра беше излязла, а също и рицарите на кралицата. „Трябваше първо да ида при Селайз. Тя има правото да знае, че лорд съпругът ѝ е мъртъв.“ — Трябва да ме извиниш. Ще те оставя да ги напиеш.

— Ха! Бива ме за тая задача, врано. Хайде върви!

Коня и Рори тръгнаха след Джон. „Трябва да говоря с Мелисандра, след като видя кралицата. Щом може да види гарван в буря, може да ми намери и Рамзи Сняг.“ И тогава чу викове… и рев, толкова силен, че сякаш разтърси Вала.

— Идва от Кулата на Хардин, милорд — каза Коня. Сигурно щеше да каже повече, но го прекъсна писък.

„Вал“, помисли в първия миг Джон. Но не беше женски писък. „Мъж, в предсмъртна агония.“ Затича, Коня и Рори хукнаха след него.

— Духове ли са? — попита Рори. Джон се зачуди. Възможно ли беше труповете да са се изтръгнали от веригите си?

Когато стигнаха до Кулата на Хардин, крясъкът беше секнал, но Вун Вун Дар Вун продължаваше да реве. Влачеше кървав труп за единия крак, досущ както Аря влачеше куклата си като малка и я въртеше като боздуган, застрашена от зеленчуците. „Само че Аря никога не разкъсваше куклата си на парчета.“ Дясната ръка на мъртвия беше запокитена на няколко крачки встрани и снегът под нея почервеняваше.

— Пусни го — извика Джон. — Вун Вун, пусни го!

Вун Вун или не чу, или не разбра. Беше в кръв от рани от меч по корема и едната ръка. Развъртя отново мъртвия рицар и го блъсна в сивия камък на кулата, още веднъж, и още, и още, докато главата му не стана на червена каша като пръсната диня. Наметалото на рицаря плющеше в студения въздух. От бяла вълна беше ушито, със сребърен кенар обшито и със сини звезди извезано. Кръв и кост хвърчаха навсякъде.

От околните кули и цитадели се изливаха мъже. Северняци, свободен народ, хора на кралицата…

— Оформете редица — заповяда им Джон Сняг. — Задръжте ги назад. Всички, особено хората на кралицата.

Мъртвият беше сир Патрик от Кралска планина; главата му почти я нямаше, но хералдиката му се открояваше като лицето му. Джон не искаше да рискува сир Мейлгорн или сир Брус, или който и да е друг от рицарите на кралицата да се опита да отмъсти за него.

Вун Вег Вун Дар Вун нададе вой, дръпна другата ръка на сир Патрик и тя се откъсна от рамото с плисък на светлочервена кръв. „Като дете, късащо листенца на маргаритка“, помисли Джон.

— Кожи, говори му, успокой го. Старата реч, той разбира Старата реч. Стойте назад, останалите. Приберете си стоманата, плашим го. — Не можеха ли да видят, че великанът е ранен? Джон трябваше да сложи край на това, иначе още мъже щяха да загинат. Представа нямаха за силата на Вун Вун. „Рог, трябва ми рог.“ Видя блеснала стомана и се обърна натам. — Никакви оръжия! — изкрещя. — Уик, прибери…

„Прибери ножа“, искаше да каже, но Уик Дяланата пръчка замахна към гърлото му и той само изпъшка. И отскочи. Ножът все пак го закачи. „Поряза ме.“

— Защо?

— За Стража. — Уик замахна отново. Този път Джон го улови за китката, изви му ръката и той изтърва камата. Длъгнестият стюард отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш искаше да му каже: „Не аз, не бях аз.“ Крещяха мъже. Джон посегна за Дълъг нокът, но пръстите му бяха изтръпнали и вцепенени. Някак сякаш не можеше да извади меча от ножницата.

А после пред него застана Боуен Марш, по бузите му се стичаха сълзи.

— За Стража. — Удари Джон в корема. Отдръпна ръката си, но камата остана където я беше забил.

Джон се свлече на колене. Напипа дръжката на камата и я изтръгна. В студения нощен въздух раната димеше.

— Дух — прошепна той.

Болката го обля. „Бодеш ги с острия край.“ Когато третата кама го порази отзад между раменете, изпъшка и падна по очи в снега. Така и не усети четвъртия нож. Само студа…

Ръката на кралицата

Дорнският принц умираше три дни.

Сетния си треперлив дъх пое в безрадостното черно утро, докато навън свистеше студен дъжд от тъмно небе и превръщаше тухлените улици на стария град в реки. Бе удавил най-буйните огньове, но струи дим все още се вдигаха от тлеещите руини на доскорошната пирамида на Хазкар и голямата черна пирамида на Йеризан, където Регал бе направил леговището си, като тромава дебела жена, натруфена с блестящи оранжеви накити.

„Може би боговете все пак не са глухи — помисли сир Баристан Селми, загледан в далечните догарящи въглени. — Ако не беше дъждът, пожарите вече щяха да са погълнали цял Мийрийн.“