Танц с дракони

От драконите нямаше и помен, но и не беше очаквал да ги види. Драконите не обичаха дъжда. Тънка червена резка очертаваше хоризонта на изток. Напомняше на Селми за първата кръв, бликнала от рана. Често, дори при дълбок удар, кръвта идваше преди болката.

Стоеше на парапета на най-високото стъпало на Великата пирамида и търсеше с очи в небето, както правеше всяка сутрин: знаеше, че зората скоро трябва да дойде, и се надяваше, че и кралицата му ще дойде с нея. „Няма да ни изостави, никога не би изоставила своя народ“, казваше си, когато чу последния хрип на принца, дошъл от покоите на кралицата.

Влезе вътре. Дъждовна вода се стичаше от белия му плащ и ботушите му оставяха мокри стъпки по подове и килими. По негова заповед Куентин Мартел бе положен в леглото на самата кралица. Беше рицар — и принц на Дорн освен това. Беше проява на елементарна доброта да го оставят да издъхне в леглото, заради което бе прекосил половин свят. Постелята беше съсипана — чаршафи, завивки, възглавници, дюшеци, всичко вонеше на кръв и пушек, но сир Баристан смяташе, че Денерис щеше да му прости.

Мисандей седеше до леглото. Беше седяла до принца ден и нощ, грижеше се да утоли всяка негова нужда, даваше му вода и от млякото на мака, когато бе достатъчно силен да пие, слушаше малкото измъчени думи, които можеше да промълви от време на време, четеше му, щом утихнеше, спеше на стола до него. Сир Баристан бе помолил някои от виночерпците на кралицата да ѝ помогнат, но гледката на изгорения мъж бе твърде непосилна дори и за най-храбрите от тях. А Сините грации така и не дойдоха, макар да беше пращал да ги викат четири пъти. Навярно бялата кобила бе отнесла вече и последните от тях.

Мъничката наатийска писарка вдигна очи към него.

— Почитаеми сир. Принцът вече не страда. Дорнските му богове го прибраха у дома. Виждате ли? Усмихва се.

„Как можеш да знаеш? Той няма устни.“ Щеше да е по-милостиво, ако драконите го бяха погълнали. Поне щеше да е бързо. Това… „Огънят е ужасен начин да умреш. Нищо чудно, че половината адове са от огън.“

— Покрий го.

Мисандей дръпна завивката над лицето на принца.

— Какво ще направят с него, сир? Толкова далече е от дома си.

— Ще се погрижа да бъде върнат в Дорн. — „Но как? На пепел?“ Щеше да е нужен още огън, а сир Баристан не можеше повече да го понесе. „Ще трябва да смъкнем плътта от костите му. Пчели, не изваряване.“ Мълчаливите сестри щяха да се погрижат за това у дома, но това тук бе Робският залив. Най-близката мълчалива сестра бе на десет хиляди левги оттук. — Трябва вече да поспиш, дете. В своето си легло.

— Ако е позволено на тази да бъде дръзка, сир, вие също. Не сте спали цяла нощ.

„Не съм спал от много години, дете. От Тризъбеца.“ Великият майстер Пицел му беше казал веднъж, че на старите не им трябва толкова сън, колкото на младите, но не беше само това. Стигнал бе до онази възраст, когато мразиш да затваряш очи от страх, че може никога повече да не ги отвориш. Други хора можеше да желаят да умрат заспали в леглото си, ала това не беше смърт, подобаваща за рицар от Кралската гвардия.

— Тези нощи са твърде дълги — каза на Мисандей, — а има да се свърши много и много, винаги. Тук, както и в Седемте кралства. Но ти свърши достатъчно засега, дете. Иди си и отдъхни. — „А ако боговете са добри, няма да сънуваш дракони.“

След като момичето си отиде, старият рицар отметна завивката, за да погледне за последен път лицето на Куентин Мартел, или каквото бе останало от него. Толкова много от плътта на принца се беше обелила, че се виждаше черепът под нея. Очите му бяха станали на локвички гной. „Трябваше да си остане в Дорн. Трябваше да си остане жабок. Не всички са създадени да танцуват с дракони.“ Докато покриваше отново момчето, неволно се зачуди дали някой е покрил кралицата му, или лежи неоплакана сред високите треви на Дотракското море, взряна невиждаща към небето, докато плътта ѝ окапва от костите.

— Не — каза високо. — Денерис не е мъртва. Тя яхна онзи дракон. Видях го със собствените си очи. — Казвал го беше сто пъти… но с всеки ден ставаше все по-трудно да го вярва. „Косата ѝ беше пламнала. И това видях. Тя гореше… и макар да не я видях да пада, стотици се кълнат, че са я видели.“

Денят пропълзя над града. Макар дъждът да продължаваше да вали, смътна светлина обля небето на изток. А със слънцето дойде и Бръснатото теме. Бе с обичайната черна ризница, наколенници и издута гръдна броня. Бронзовата маска под мишницата му беше нова — вълча глава с изплезен език.

— Тъй — каза за поздрав, — глупакът е мъртъв, а?

— Принц Куентин издъхна преди разсъмване. — Селми не се изненада, че Скааз знае. Вестите бързо се разнасяха из пирамидата. — Съветът събран ли е?

— Чакат долу благоволението на Ръката.

„Не съм никаква Ръка — искаше му се да извика. — Аз съм само един прост рицар, защитникът на кралицата. Изобщо не исках това.“ Но след като кралицата я нямаше, а кралят бе окован, някой трябваше да управлява, а сир Баристан не се доверяваше на Бръснатото теме.

— Има ли някаква вест от Зелената грация?

— Все още не се е върнала в града.