Танц с дракони

Джон навлече наметалото си и излезе. Правеше обиколките си на Черен замък всеки ден, проверяваше мъжете на пост и изслушваше докладите им от първа ръка, наблюдаваше Ълмър и подопечните му на стрелбището, говореше с хората на краля, както и на кралицата, крачеше горе по леда на Вала, за да погледа леса. Дух пристъпваше като бяла сянка до него.

Сега на Вала пазеше Кедж Бялото око. Кедж беше на четирийсет и няколко, трийсет от които на Вала. Лявото му око беше сляпо, а дясното — зло. В пустошта, сам с брадвата и малкото гонче, беше един от най-добрите обходници на Стража, но така и не се разбираше добре с другите мъже.

— Спокоен ден — каза той на Джон. — Нищо за докладване, освен сбъркания патрул.

— Какъв сбъркан патрул?

Кедж се ухили.

— Двама рицари. Потеглиха преди час, на юг по кралския път. Когато Дивен ги видя накъде се отвяха, каза, че са сбъркан патрул.

— Аха, ясно.

Повече научи от самия Дивен, след като старият горянин изгълта паницата си ечемичена супа в казармата.

— Да, милорд, видях ги. Хорп и Маси бяха. Викаха, че Станис ги пратил, но така и не казаха за какво, нито кога ще се върнат.

Сир Ричард Хорп и сир Джъстин Маси бяха хора на кралицата и с високо положение в кралските съвети. „Двама обикновени конници щяха да са достатъчни, ако Станис е поискал разузнаване — помисли Джон Сняг. — Рицари са по-подходящи за вестоносци или пратеници.“ Котър Пайк беше известил от Източен страж, че Луковия лорд и Саладор Саан са отплавали за Бял пристан да преговарят с лорд Мандърли. Логично беше Станис да прати други посланици. Негово величество не беше от търпеливите.

Дали „сбърканият патрул“ щеше да се върне, беше друг въпрос. Можеше и да са рицари, но не познаваха Севера. „По кралския път има очи и не всички са приятелски.“ Това не беше грижа на Джон обаче. „Станис нека си има своите тайни. Боговете знаят, аз си имам моите.“

Дух спа до леглото му и поне тази нощ Джон не сънува, че е вълк. При все това спа неспокойно, въртя се дълго, докато най-сетне потъна в кошмар. В него беше Джили, плачеше и го умоляваше да остави бебетата ѝ на мира, но той ги изтръгна от ръцете ѝ и им отсече главите, после ги размени и ѝ каза да ги зашие обратно.

Когато се събуди, Ед Скръбния беше надвиснал над него в тъмната спалня.

— Милорд? Време е. Часът на вълка. Наредихте да ви събудя.

— Донеси ми нещо горещо. — Джон отметна завивките.

Докато се облече, Ед се върна с димяща паница. Джон очакваше да е греяно вино и се изненада, като разбра, че е супа, рядък бульон, който миришеше на праз и моркови, но май нямаше никакъв праз и моркови в него. „Миризмите са по-силни във вълчите ми сънища и храната също е по-вкусна. Дух е по-жив от мен.“

Тази сутрин на вратата му пазеше Бурето.

— Искам да говоря с Бедвик и Джанос Слинт — каза му Джон. — Кажи на двамата да са тук на разсъмване.

Отвън светът бе черен и тих. „Студено, но не опасно студено. Още не. Ще е по-топло, когато изгрее слънцето. Ако боговете са добри, Валът може да плаче.“

Когато стигнаха до гробището, колоната вече се беше оформила. Джон бе поверил на Джак Бълвър Черния да командва ескорта, с дузина подчинени му щурмоваци и два фургона. Единият беше пълен догоре със сандъци, бурета и чували, провизии за пътя. Другият имаше корав покрив от щавена кожа, да пази от вятъра. Майстер Емон бе седнал отзад в него, загърнат в меча кожа: изглеждаше мъничък като дете. Сам и Джили стояха наблизо. Очите на Джили бяха зачервени и подпухнали, но момчето бе в ръцете ѝ, добре увито. Дали беше нейното момче, или на Дала, не можеше да е сигурен. Беше ги видял заедно само няколко пъти. Момчето на Джили бе по-голямо, на Дала — по-здраво, но бяха почти еднакви на възраст и големина, тъй че никой, който не ги познаваше добре, не можеше да различи лесно едното от другото.

— Лорд Сняг — каза майстер Емон, — оставих книга за вас в покоите си. „Нефритеният компендиум“. Написана е от един волантински авантюрист, Колокво Вотар, който е пътувал на изток и е посетил всички земи на Нефритеното море. Има един пасаж, който може да ви се стори интересен. Казах на Клидас да ви го отбележи.

— Непременно ще го прочета.

Майстер Емон избърса носа си.

— Знанието е оръжие, Джон. Въоръжи се добре, преди да тръгнеш на битка.

— Добре. — Джон усети нещо мокро и студено на лицето си. Сняг. „Лоша поличба.“ Обърна се към Джак Бълвър. — Гледай да пътувате колкото може по-бързо, но не поемай глупави рискове. Караш старец и кърмаче. Погрижи се да им е топло и да са добре нахранени.

— Вие направете същото, милорд. — Джили май изобщо не бързаше да се качи във фургона. — Направете същото за другото. Намерете кърмачка, както казахте. Обещахте ми. Момчето… момчето на Дала… малкият принц, искам да кажа… намерете му някоя добра жена, та да порасте голямо и силно.

— Имаш думата ми.

— Не му давайте име. Не го правете, преди да е навършило две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е вярно.

— Както заповядате, милейди.