Танц с дракони

„… и го затворете в ледена килия“, можеше да каже. Десетина дни в леда щяха да го оставят разтреперан, плувнал в треска и да се моли да го пуснат, не се съмняваше Джон. „А в мига, в който излезе навън, двамата с Торн отново ще започнат да заговорничат.“

„… и го вържете на коня му“, можеше да каже. Щом Слинт не желаеше да отиде в Сив страж като негов командир, можеше да иде като негов готвач. „Ще е само въпрос на време, докато дезертира. А колко други ще вземе със себе си?“

— … и го обесете — довърши Джон.

Лицето на Джанос Слинт стана бяло като мляко. Лъжицата се изплъзна от пръстите му. Ед и Емет тръгнаха към него, стъпките им закънтяха по каменния под… Боуен Марш отваряше и затваряше уста, но не излизаха думи. Сир Алисър Торн посегна към меча си. „Хайде — помисли Джон. Дълъг нокът бе затегнат на гърба му. — Покажи ми стоманата си. Дай ми повод да го направя и аз.“

Половината мъже в трапезарията бяха станали. Южняшки рицари и войници, верни на крал Станис или на червената жена, или на двамата, и Заклети братя от Нощния страж. Някои бяха избрали Джон да е техният лорд-командир. Други бяха пуснали камъчетата си за Боуен Марш, за сир Денис Малистър, за Котър Пайк… а някои — за Джанос Слинт. „Стотици, доколкото помня.“ Джон се зачуди колко от тези мъже са тук сега. За миг светът сякаш се крепеше на острието на меч.

Алисър Торн свали ръката си от меча и се отдръпна, за да пропусне Ед Толет.

Скръбния Ед подхвана Слинт под едната мишница, Емет Железния — под другата. Заедно го вдигнаха от пейката.

— Не — възрази възмутено лорд Джанос и от устните му пръснаха капки каша. — Не, пуснете ме! Той е просто момче, копеле. Баща му беше предател. Знакът на звяра е на него, онзи негов вълк… Пуснете ме! Ще съжалите за деня, в който сте посегнали на Джанос Слинт. Имам приятели в Кралски чертог. Предупреждавам ви… — Още викаше възмутено, когато го повлякоха нагоре по стъпалата.

Джон ги последва. Трапезарията зад него се опразни. При клетката Слинт се изтръгна за миг и се опита да се бие, но Емет Железния го спипа за гърлото и го заблъска в железните решетки, докато не спря да упорства. Вече всички от Черен замък бяха излезли да гледат. Дори Вал беше на прозореца си, заметнала през рамо дългата си златна плитка. Станис стоеше на стъпалата на Кралската кула, обкръжен от рицарите си.

— Ако момчето си мисли, че може да ме уплаши, сбъркал е — завика лорд Джанос. — Няма да посмее да ме обеси. Джанос Слинт има приятели, важни приятели, ще видите… — Вятърът отвя останалите му думи.

„Това е грешно“, помисли Джон.

— Спрете.

Емет се обърна и се намръщи.

— Милорд?

— Няма да го обеся — заяви Джон. — Доведете го тук.

— О, Седмината да ни спасят дано — чу вика на Боуен Марш.

Усмивката на лорд Джанос Слинт в този момент имаше всичката сладост на гранясало масло. Докато Джон не каза:

— Ед, донеси дръвник.

И извади Дълъг нокът.

Докато намерят подходящ дръвник, лорд Джанос опита да се вмъкне в клетката на макарата, но Емет Железния го стисна за врата и го спря.

— Не — завика Слинт, докато Емет го буташе и дърпаше през двора. — Пуснете ме… не можете да… когато Тивин Ланистър чуе за това, всички ще съжалявате…

Емет го изрита в краката. Скръбния Ед го натисна с крак да падне на колене, докато Емет намести дръвника под главата му.

— По-леко ще е, ако стоиш кротко — каза му Джон Сняг. — Размърдаш ли се да избегнеш удара, пак ще умреш, но смъртта ще е по-гадна. Изпънете врата си, милорд. — Бледата утринна светлина пробяга по острието, щом Джон стисна дръжката на дългия меч с две ръце и го вдигна високо. — Ако имате някакви последни думи, сега е моментът да ги изречете — каза му; очакваше последно проклятие.

Джанос Слинт изви врат и го зяпна отдолу.

— Моля ви, милорд. Милост. Ще… Ще отида, да, ще…

„Не — помисли Джон. — Ти затвори тази врата.“ Дълъг нокът изсвистя.

— Може ли да му взема ботушите? — попита Оуен Тъпака, щом главата на Джанос Слинт се търкулна на калната земя. — Почти нови са. Подплатени с кожа.

Джон хвърли поглед през рамо към Станис. За миг очите им се срещнаха. После кралят кимна и се прибра в кулата си.

Тирион

Събуди се сам и разбра, че носилката е спряла.

Купчина смачкани възглавници бе останала на мястото, където се беше излегнал Илирио. Гърлото на джуджето бе пресъхнало и раздрано. Беше сънувал… какво беше сънувал? Не помнеше.

Отвън непознати гласове говореха на непознат език. Тирион люшна крака през завесите, скочи на земята и видя магистър Илирио до конете, двама ездачи се извисяваха над него. Бяха с ризи от протрита кожа под наметала от тъмнокафява вълна, но мечовете им бяха в ножниците и дебелият мъж не изглеждаше да е в опасност.

— Трябва да се изпикая — заяви джуджето. Заклатушка се настрана от пътя, развърза бричовете си и се облекчи в трънаците. Отне доста време.

— Добре пикае поне — отбеляза единият от двамата вече на Общата реч.

Тирион тръсна последните капки и върза бричовете.