Танц с дракони

— Не ме наричайте така. Аз съм майка, а не лейди. Жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка. — Подаде бебето на Скръбния Ед, докато се качи във фургона и се завие с кожите, и когато той ѝ го върна, го сложи на гърдата си. Сам извърна очи, изчервен, и яхна кобилата си.

— Хайде да го свършим това — каза Джак Бълвър Черния и плесна с камшика си. Фургоните се затъркаляха напред.

Сам се задържа за миг.

— Е, сбогом.

— И на теб, Сам — каза Скръбния Ед. — Корабът ти едва ли ще потъне, не мисля. Корабите потъват само когато аз съм на борда.

— Първия път, когато видях Джили, се беше притиснала в стената на цитаделата на Крастър — каза Джон. — Слабичко тъмнокосо момиче с голям корем, дърпаше се от Дух. Беше я намерил между зайците ѝ и мисля, че се беше уплашила да не я разпори и да ѝ изяде бебето… но не от Дух трябваше да я е страх, нали?

— По-храбра е, отколкото знае — каза Сам.

— Ти също, Сам. Желая ти бързо и безопасно пътуване, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Студените капки по лицето му му напомниха за деня, в който се беше сбогувал с Роб в Зимен хребет, без да знае, че е за последен път. — И си вдигни качулката. Снежинките се топят в косата ти.

Докато малката колона се стопи в далечината, небето на изток вече бе станало от черно сиво, а снегът падаше обилно.

— Великана ще чака благоволението на лорд-командира — напомни му Скръбния Ед. — Джанос Слинт също.

— Да.

Джон Сняг погледна към Вала, извисил се над тях като ледена стръмнина. „Сто левги дълъг и седемстотин стъпки висок.“ Силата на Вала беше във височината му. Дължината беше слабостта му. Джон си спомни нещо, което баща му беше казал веднъж. „Една стена е силна само толкова, колкото са силни мъжете, които стоят зад нея.“ Мъжете на Нощния страж бяха достатъчно храбри, но бяха твърде малко за задачата, пред която бяха изправени.

Великана чакаше в оръжейната. Истинското му име беше Бедвик. Едва пет стъпки на ръст, той беше най-дребният в Нощния страж. Джон веднага заговори по същество.

— Трябват ни повече очи на Вала. Крайпътни укрепления, където патрулите ни да могат да се скрият от студа и да намерят топла храна и отпочинали коне. Поставям гарнизон в Леден знак и ти възлагам командването му.

Великана бръкна с кутрето в ухото си да почисти ушната кал.

— Да командвам? Аз? Милорд знае, че съм само една селска издънка, дошъл на Вала заради бракониерство, нали?

— Бил си обходник дванайсет години. Преживя Юмрука и Цитаделата на Крастър, и се върна да разкажеш. По-младите ти се възхищават. Извисяваш се в очите им.

Дребният мъж се засмя.

— Само в очите на джуджетата, милорд. Не мога да командвам. Едва мога да си напиша името.

— Поискал съм още майстери от Староград. Ще имаш два гарвана за спешна нужда. Когато не е спешно, пращай ездачи. Докато не получим повече майстери и птици, съм решил да създам линия от сигнални кули по върха на Вала.

— И колко нещастни глупаци ще командвам?

— Двайсет, от Стража — отвърна Джон. — И още десет от Станис. — „Стари, неопитни или ранени.“ — Няма да са най-добрите му мъже, но ще се подчиняват. Използвай ги за каквото можеш. Четирима от братята, които пращам с теб, ще са от Кралски чертог, които дойдоха с Джанос Слинт. Тях ги дръж под око, а с другото наблюдавай за катерачи.

— Можем да пазим, милорд, но ако достатъчно катерачи се доберат до върха на Вала, трийсет души няма да стигнат да ги изхвърлим.

„И триста може да не стигнат.“ Джон затаи съмнението за себе си. Вярно, катерачите бяха ужасно уязвими, докато се катереха. Отгоре можеха да ги засипят с камъни, копия и котли горящ катран и те щяха да могат само да се вкопчат отчаяно в леда. Понякога самата стена сякаш ги отърсваше от себе си както псе се отърсва от бълхи. Джон беше видял това с очите си, когато един леден пласт се пропука под любовника на Вал Джарл и го отпрати долу на смърт.

Но ако катерачите стигнеха върха на Вала незабелязани, всичко се променяше. С времето можеха да се укрепят и да спуснат въжета и стълби за хиляди други, които да се изкатерят след тях. Точно така го беше направил Реймън Червената брада, Краля отвъд Вала по времето на дядото на дядо му. Джак Мъсгуд бил лорд-командир по онова време. Веселия Джак го бяха наричали, преди от север да дойде Червената брада; Заспалия Джак — оттогава насетне. Ордата на Реймън я беше сполетял кървав край на бреговете на Дългото езеро, заклещена между лорд Вилам от Зимен хребет и Пияния великан, Хармънд Ъмбър. Червената брада го беше убил Артос Неумолимия, по-младият брат на лорд Вилам. Мъжете на Стража бяха дошли твърде късно за боя с диваците, но навреме да ги погребат, задачата, която Артос Старк им бе възложил в гнева си, докато скърбял над обезглавения труп на падналия си брат.

Джон не възнамеряваше да го запомнят като Джон Сняг Заспалия.

— Трийсет мъже ще имат по-голям шанс от николко — каза на Великана.

— Съвсем вярно — отвърна дребният мъж. — Само Леден знак ли ще е, или милорд ще отвори и другите укрепления?

— Смятам да снабдя с гарнизони всички, с времето. Но засега ще са само Леден знак и Сив страж.