Танц с дракони

— Това са корени на язово дърво — каза той на Ходор. — Помниш ли дървото на сърцето, Ходор? Бялото дърво с червените листа? Едно дърво не може да те нарани.

— Ходор. — Ходор скочи напред и забърза след детето с факлата, дълбоко навътре в земята. Минаха друго разклонение и още едно, след това влязоха в ехтяща зала, просторна като голямата зала на Зимен хребет, с каменни зъби, увиснали от тавана, и други, щръкнали нагоре през пода. Детето в листатото наметало тъчеше криволичеща пътека през тях. От време на време спираше и им махваше нетърпеливо с факлата.

„Насам — сякаш казваше, — насам, насам, по-бързо.“

След това имаше още странични проходи, още зали и Бран чу капеща вода някъде вдясно. Когато погледна натам, видя очи, които се взираха към тях, дръпнати очи, които блестяха ярко, отразили светлината на факлата. „Още деца — каза си, — момичето не е единственото“, но приказката на баба Нан за децата на Джендел също се върна в ума му.

Корените бяха навсякъде, извиваха се през пръст и камък, запушваха някои от проходите и крепяха таваните на други. „Всички цветове изчезнаха“, осъзна изведнъж Бран. Светът стана на черна пръст и бяло дърво. Дървото на сърцето в Зимен хребет имаше корени, дебели колкото великански крак, но тези бяха още по-дебели. И Бран никога не беше виждал толкова много. Цяла гора от язови дървета сигурно растеше горе над тях.

Светлината отново изчезна. Колкото и малко да беше, детето, което не беше дете, можеше да се движи бързо, щом поискаше. Когато Ходор затупка след нея, нещо изпращя под краката му и той спря толкова внезапно, че Мийра и Джойен едва не се блъснаха в гърба му.

— Кости — каза Бран. — Това са кости.

Подът на прохода беше осеян с кости на птици и зверове. Но имаше и други кости също, големи, които трябваше да са от великани, и малки, които можеше да са от деца. От двете им страни, в ниши, вдълбани в камъка, ги гледаха черепи. Бран видя мечи череп и вълчи череп, няколко човешки черепа и почти толкова великански. Всички останали бяха малки и причудливо оформени. „Горските деца.“ Корените бяха израснали около тях и през всеки от тях. Няколко гарвана бяха накацали отгоре им и ги гледаха с лъскави черни очи.

Последната част от тъмния им път се оказа най-стръмната. Ходор направи последното спускане на задница, заподскача и се запързаля надолу сред тракане на счупени кости, облаци прах и камъчета. Момичето-дете ги чакаше в единия край на естествен мост над зейнала пропаст. Далече долу в тъмното Бран чу шума на бързо течаща вода. „Подземна река.“

— Трябва ли да преминем? — попита Бран, след като Тръстиките се хлъзнаха и тупнаха до него. Това го уплаши. Ако Ходор се подхлъзнеше на тесния мост, щяха да падат и да падат…

— Не, момче — отвърна детето. — Зад вас.

Вдигна факлата по-високо и светлината сякаш се раздвижи и се промени. В един миг пламъците горяха оранжеви и жълти, изпълнили пещерата с ръждивочервено сияние. След това всички цветове заглъхнаха и остана само черно и бяло. Мийра зад тях ахна. Ходор се обърна.

Пред тях, бледен и загърнат в абаносово черно, седеше задрямал владетел в гнездо от преплетени корени, изплетен от язово дърво трон, обвил ръцете и краката му както майка прегръща дете.

Тялото му беше толкова костеливо и дрехите му толкова изгнили, че отначало Бран го взе за поредния труп, мъртвец, оставен да седи така от толкова дълго, че корените бяха израснали над него, под него и през него. Малкото кожа, която се виждаше от трупа, беше бяла, освен кървавото петно, пропълзяло нагоре от шията и по едната му страна. Бялата му коса бе фина и тънка като влакънца на корен, и толкова дълга, че се сипеше по пръстения под. Корени се бяха увили около краката му като дървени змии. Един се беше заровил през бричовете му в изсъхналата плът на бедрото и изникваше отново от рамото му. Вейки тъмночервени листа бяха израснали от черепа му, а челото му бе обрасло със сиви гъби. Малкото останала кожа по лицето му беше изпъната, стегната и твърда като бял пергамент, но дори и тя се ронеше и тук-там прозираше кафявата и жълта кост под нея.

— Ти ли си триоката врана? — попита неволно Бран.

„Една триока врана трябва да има три очи. Той има само едно, и то червено.“ Усещаше как окото се взира в него, лъснало като локва кръв на светлината на факлата. На мястото на другото му око от празната кухина бе израснал тънък корен, надолу по бузата му и в шията.

— Врана…? — Гласът на бледия лорд беше сух. Устните му се движеха бавно, забравили сякаш как да оформят думи. — Някога, да. Черни дрехи, черна кръв. — Дрехите по него бяха изгнили, зацапани с мъх и проядени от червеи, но личеше, че са били черни някога. — Бил съм много неща, Бран. Сега съм такъв, какъвто ме виждаш, и вече разбираш защо не можех да дойда при теб… освен насън. Наблюдавах те от дълго време, гледал съм те с хиляда и едно очи. Видях раждането ти, чух първата ти дума, бях в първия ти сън. Видях, когато падна. А сега ти най-сетне дойде при мен, Брандън Старк, макар часът да е късен.