Танц с дракони

— Тук съм — каза Бран. — Само че съм сакат. Ти ще… ще ме оправиш ли… краката ми, искам да кажа?

— Не — отвърна бледият лорд. — Това е извън силите ми.

Очите на Бран се напълниха със сълзи. „Дойдохме от толкова далече.“ Грохотът на черната река глухо отекваше в залата.

— Никога повече няма да ходиш отново, Бран — обещаха белите устни. — Но ще летиш.

Тирион

От дълго време не беше помръдвал. Лежеше неподвижно върху купчината стари чували, които му служеха за постеля, заслушан в шумоленето на вятъра във въжетата и в плисъка на водата в корпуса.

Над мачтата се рееше пълна луна. „Преследва ме по реката, наблюдава ме като някое огромно око.“ Въпреки топлината на мухлясалите кожи, с които се беше завил, го полазиха тръпки. „Имам нужда от чаша вино. Десет чаши вино.“ Но по-скоро луната щеше да му намигне, отколкото онзи курвенски син Гриф да му даде да утоли жаждата си. Вместо това пиеше вода и бе прокълнат с безсънни нощи и дни на потене и треперене.

Джуджето се надигна и стисна главата си с ръце. „Сънувах ли?“ Всякакъв спомен му убягваше. Нощите никога не бяха добри към Тирион Ланистър. Спеше лошо дори в пухени легла. На „Свенливата девица“ си направи легло на покрива на кабината, с намотка конопено въже за възглавница. Тук горе му харесваше повече, отколкото в тесния трюм. Въздухът беше по-свеж, а звуците на реката — по-сладки от хъркането на Дък. Тези благини си имаха цена обаче: дъските бяха твърди и се събуждаше схванат и натъртен, с изтръпнали крака.

Сега пулсираха, а прасците му се бяха втвърдили като дърво. Заразтрива ги с пръсти да махне схванатото, но когато се изправи, болката все още бе достатъчна, за да го накара да се намръщи. „Трябва да се изкъпя.“ Момчешките му дрехи се бяха вмирисали, както и той самият. Другите се къпеха в реката, но до този момент той не беше влизал с тях. Някои от костенурките, които беше видял в плитчините, изглеждаха толкова големи, че можеха да го разкъсат на две. Трошачи на кокали, така ги наричаше Дък. Освен това не искаше Лемор да го види гол.

Смъкна се по дървената стълба от покрива на кабината. Нахлузи ботушите и слезе до задната палуба, където до железен мангал седеше Гриф, загърнат в наметало от вълча кожа. Наемникът лично поддържаше нощната охрана: ставаше, когато другите от шайката му легнеха да спят, и се оттегляше, щом се вдигнеше слънцето.

Тирион клекна срещу него и протегна ръце да ги стопли над въглените. На брега пееха славеи.

— Скоро ще съмне.

— Бавят се — изръмжа Гриф. — Трябва да тръгваме.

Ако зависеше от Гриф, „Свенливата девица“ щеше да продължава по реката и нощем, но Яндри и Юсила отказваха да излагат на риск лодката си в тъмното. Горен Ройн беше пълен с подводни камъни и дънери, всеки от които можеше да разпори корпуса на „Свенливата девица“. Гриф не искаше и да чуе. Искаше Волантис.

Очите на наемника винаги шаваха, озъртаха се в нощта за… за какво? „Пирати? Каменни хора? Ловци на роби?“ Реката криеше опасности, знаеше джуджето, но самият Гриф му се струваше по-опасен от която и да е от тях. Напомняше му за Брон, макар че Брон имаше наемническо чувство за черен хумор, а Гриф — никакво.

— Бих убил за чаша вино — измърмори Тирион.

Гриф не отвърна. „По-скоро ще умреш, но и глътка няма да пиеш“, сякаш казваха светлите му очи. Тирион се беше натряскал до несвяст първата нощ на „Свенливата девица“. На другата сутрин в черепа му се биеха дракони. Гриф му хвърли един поглед, докато повръщаше през борда, и рече:

— С пиенето ти дотук.

— Виното ми помага да заспя — възрази Тирион. „Виното удавя сънищата ми“, можеше да каже.

— Тогава стой буден — отвърна Гриф неумолимо.

Първата бледа светлина на деня заля небето на изток. Водите на Ройн бавно станаха от черни на сини, като косата и брадата на наемника. Гриф се изправи и каза:

— Другите трябва скоро да се събудят. Палубата е твоя.

Щом славеите млъкнаха, речните чучулиги подхванаха песента им. Чапли зацапаха сред тръстиките и оставиха дири по пясъчните ивици. Облаците в небето се обагриха: розово и пурпур, ръждивочервено и златно, перла и шафран. Един му заприлича на дракон. „Зърнал ли е веднъж човек дракон в полет, да си стои у дома и да си копае доволен градината — беше писал някой някога, — защото няма по-велико чудо на този широк свят.“ Тирион се почеса по белега и се помъчи да си спомни името на автора. Дракони често обсебваха мислите му напоследък.

— Добро утро, Хюгор. — Септа Лемор беше излязла горе в белия си халат, стегнат на кръста с плетен колан в седем цвята. Косата ѝ се диплеше разпусната по раменете. — Как спа?

— Неспокойно, мила госпожо. Пак ви сънувах.

„Блян.“ Не можеше да заспи, тъй че беше пъхнал ръка между краката си и си представи септата отгоре му, с полюшващи се гърди.

— Греховен сън, несъмнено. Ти си порочен. Искаш ли да се помолиш с мен и да поискаш прошка за греховете си?

„Само ако се молим като на Летните острови.“

— Не, но непременно предайте на Девата дълга сладка целувка от мен.

Септата се засмя и тръгна към носа на лодката. Къпеше се в реката всяка сутрин.