Тъгата на сукубата

— Почакай, едната от тях не ми ли помогна да запаля колата си?

— Тами.

Той презрително изпръхтя:

— Няма да ги върнем.

Хелена стана червена като домат.

— Не можете…

— Госпожо, съжалявам за неудобството ви, но не можем да връщаме служители, които вече не желаят да работят при вас, и с които сме подписали трудови договори. Винаги има текучество. Сигурен съм, че скоро ще намерите други.

Хелена се обърна към мен, все още сочейки ме с пръст:

— Няма да забравя това. Дори да не успея да ви го върна, вселената ще въздаде заслуженото на жестоката ви и извратена природа. Ще умрете нещастна и самотна. Необичана. Без приятели. Бездетна. Все едно не сте живели.

Толкова по въпроса за любовта и възпитанието в стил Ню Ейдж. Не изпитах страх от коментарите й за смъртта, но някои от проклятията й ме засегнаха. Нещастна и самотна. Необичана. Без приятели. Бездетна.

Уорън обаче не изпитваше подобни безпокойства по отношение на мен.

— Госпожо, Джорджина е последната, която би могла да бъде обвинена, че е жестока по природа или че води безсмислен живот. Тя крепи това място и аз безрезервно вярвам на преценката й, включително и относно наемането на бившите ви служители. Сега, освен ако не желаете да купите нещо, трябва да ви помоля да напуснете, преди да съм се обадил в полицията.

Хелена избълва срещу нас още огън и жупел, което без съмнение забавляваше чакащите на опашка клиенти. За моя изненада Уорън не отстъпи. Обикновено той правеше всичко възможно да демонстрира добро отношение пред клиентите и да покаже книжарницата от най-добрата й страна, дори и за сметка на служителите си. Но днес явно нямаше намерение да угажда на никого. Това беше обнадеждаващо.

Когато Хелена си тръгна, той се оттегли в кабинета си, без да каже нито дума, а ние с Дъг останахме там и скоро учудването ни се смени с веселие.

— Какви ли не ги забъркваш, Кинкейд.

— Какво? Не съм виновна аз.

— Да не се шегуваш? Преди да започнеш работа при нас, тук никога не са се появявали шантави вещици.

— Откъде знаеш? Започнах тук преди теб. — Погледнах часовника си и се замислих. — Тръгваш си след малко, нали?

— Да. За твой късмет. Защо питаш?

— Просто така. — Оставих го и тръгнах към служебните помещения, но вместо да завия наляво към моя кабинет, тръгнах надясно към този на Уорън.

Той стоеше зад бюрото и подреждаше куфарчето си, приготвяйки се да излиза.

— Само не ми казвай, че се е върнала.

— Не — затворих вратата след себе си и това го накара да вдигне поглед, — просто исках да ти благодаря.

Уорън сериозно ме изгледа:

— Изхвърлянето на луди клиенти е част от работата ми.

— Да, но последния път не получих похвала. Трябваше да се извинявам.

Той вдигна рамене, припомняйки си инцидента отпреди една година.

— Тогава беше различно. Ти нарече една възрастна жена лицемерна, патологична неонацистка.

— Тя си беше такава.

— Щом казваш.

Той все още наблюдаваше всяко мое движение. Приближих се до него и оставих Библията на бюрото му. Седнах, като обкрачих Уорън и тясната ми червена пола се вдигна доста нагоре, разкривайки дантеления ръб на черните ми, дълги до средата на бедрото чорапи. Наведох се да го целуна. Отначало само дразнещо пробягах със зъби по устните му, после внезапно притиснах силно устни към неговите. Той отвърна на целувката ми със същия плам и ръцете му автоматично се плъзнаха по бедрата ми, за да обхванат дупето.

— Боже Господи! — промълви Уорън, когато леко се отдръпнахме.

Постави едната си ръка на лицето ми, а другата се заигра с бикините ми. Пръстите му преминаха по дължината на дантеления им кант и се притиснаха нагоре, после влязоха в мен, като първо само деликатно проучваха, а после се плъзнаха навътре с цялата си дължина. Вече бях влажна от внезапното желание и задишах тежко, наслаждавайки се на дълбоките, възбуждащи ласки. Уорън ме погледна с одобрение.

— За какво е това?

— Кое? Правим го през цялото време.

— Но ти никога не започваш първа.

— Казах ти, изпитвам благодарност.

Това си беше самата истина. Беше много мило, че ме защити. Освен това все още изгарях от копнеж по Роман, а може би — и по Сет, и внезапно открих, че Уорън е подходящ да задоволи разяждащия ме глад на сукуба.

Ръката, която бе на лицето ми, отметна кичур от косата ми. Уорън се замисли, но не спря с това, което правеше между краката ми.

— Джорджина… надявам се… надявам се, знаеш, че каквото и да правим тук, то няма много общо с работата ти. Не си длъжна… няма опасност да загубиш поста си тук, ако не…

Високо се изсмях, изненадана от странната му почтеност.

— Знам.

— Имах предвид…

— Знам — повторих, хапейки със зъби долната му устна. — Не се размеквай така внезапно спрямо мен — изръмжах, — не за това съм тук.