Тъгата на сукубата

Не бях казала на Кириакос, че Аристон ме караше да се чувствам както в първите дни след сватбата — умна, красива и желана. Аристон ме обсипваше с внимание, както преди бе правил съпругът ми. Аристон обичаше острия ум, който веднъж, още като неомъжена девойка, ми бе донесъл неприятности…

Колкото до Кириакос… Смятам, че той също обичаше тези неща в мен, но вече не го показваше толкова често. Баща му го караше да работи все повече и повече и когато най-после се прибираше вкъщи, той се строполяваше на леглото или се усамотяваше с флейтата си. Мразех онази флейта… Мразех я и я обичах. Не исках да го призная, но тя изглежда привличаше вниманието му повече от мен.

И все пак в някои нощи, когато сядах отвън и го слушах да свири, изпитвах благоговение пред умението му и пред способността му да създава такава сладост. Това обаче не променяше факта, че все по-често спях недокосната. Когато му казах, че по този начин никога няма да забременея, той се засмя и ми отговори, че имаме цялото време на света за деца. Това ме разстрои, защото искрено и ирационално вярвах, че едно бебе някак би заздравило връзката ни. Копнеех за дете, липсваше ми начинът, по който бях усещала в ръцете си по-малките си сестри. Обичах сърдечността и невинността на децата и ми харесваше да си мисля, че бих могла да помогна някое да стане добър човек. В онези дни нищо не ми изглеждаше толкова сладко, колкото бърсането на лиги, държането на малките ръчички и разказването на приказки. Още повече, че бях стигнала до момента, в който имах нужда да зная, че мога да имам бебе. В онези времена, три години след сватбата без дете бяха дълъг период и вече бях дочула, че хората са започнали да шушукат как бедничката Лета май е ялова. Мразех превзетите им усмивки и отвратителното им захаросано съжаление.

Трябваше да кажа на Кириакос всичко, което ми беше на душата, до най-малката подробност, но той беше толкова сладък и работеше така упорито, за да имаме всичко, че не можех да го разочаровам. Не исках да застрашавам доволството, което привидно цареше в дома ни, заради собственото си удовлетворение и нужда от внимание. Освен това, той невинаги пренебрегваше тялото ми. С малко нежна подкана понякога успявах да го накарам да откликне на желанието ми. Тогава се любехме до среднощ, а тялото му се движеше в моето със същата страст, която влагаше в музиката.

И все пак, наблюдавайки понякога Аристон, изпитвах чувството, че той въобще не би имал нужда от подкана. Колкото повече дни без Кириакос минаваха, толкова повече това започваше да добива значение.

Просто приятели, просто приятели. Докато стоях в книжарницата и гледах Сет да се отдалечава, почти се зачудих как някой все още може да използва тази фраза. Но аз, разбира се, знаех защо е така. Използваха я, защото хората все още вярваха в нея. Или поне им се искаше да вярват.

Когато се върнах долу, чувствайки се едновременно идиотски, тъжна и гневна, се натъкнах на сцена, която гарантираше, че ще направи деня ми още по-шантав — Хелена от „Кристъл Старц“ стоеше пред касата и диво жестикулираше към касиерките.

Хелена тук, на моя територия. Преглътнах смущението си заради Сет и все още с Библията в ръка, възможно най-професионално влязох в ролята си на управител.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Хелена се завъртя и кристалите на врата й зазвънтяха, щом се удариха един в друг.

— Тя е. Това е тя. Онази, която ми открадна персонала.

Хвърлих поглед към щанда. Там стояха Каси и Бет, и изглеждаха облекчени да ме видят. Тами и приятелката й Джанис навярно бяха някъде из книжарницата, за което бях благодарна. Най-добре беше да не ги замесваме в това. Овладях гласа си. Винаги си давах сметка, че клиентите наблюдават.

— Не знам за какво говорите.

— Такива не ми минават! Много добре знаете какво имам предвид. Влязохте в магазина ми, направихте сцена и подмамихте персонала ми. Те напуснаха без предизвестие!

— Напоследък много хора кандидатстват за работа тук — отговорих невъзмутимо, — и наистина не мога да следя кой къде е работил преди. Но като помощник-управител мога само да ви съчувствам за неудобството, че служителите ви са напуснали без предизвестие.

— Престанете! — изкрещя Хелена, която въобще не приличаше на надменната, хладнокръвна примадона от миналата седмица. — Мислите, че не мога да прозра лъжите ви? Вървите през мрака, аурата ви е обгърната в пламъци.

— Какво е обгърнато в пламъци? — Дъг и Уорън се бяха приближили, явно привлечени от разиграващата се сцена.

— Тя! — обяви Хелена с дрезгав глас в стил Ню Ейдж и посочи към мен.

Уорън любопитно ме изгледа, сякаш наистина се взираше за пламъци.

— Джорджина?

— Тя открадна служителите ми. Просто дойде и ги отмъкна. Знаете ли, мога да я осъдя. Когато кажа на адвокатите си…

— Какви служители?

— Тами и Джанис.

Потръпнах в очакване какво ще произлезе от това ново развитие. Въпреки многото си недостатъци, Уорън имаше силно развито чувство за професионализъм. Разтревожих се какво би станало при по-нататъшно разследване на моето бракониерство.

Той се намръщи, явно опитвайки се да свърже имената и лицата.