Тъгата на сукубата

За кратко загадъчната му маска падна, също както на урока по танци и аз още веднъж видях погледът му да изразява одобрение и мъжки интерес. Клекнала до него, отново изпитах моментното чувство на естественост, което нормално усещах с Дъг или с някого от безсмъртните. Нещо приятелско и истинско, сякаш двамата със Сет винаги се бяхме познавали. Може би го познавах от книгите му, от начина му на изразяване.

В същото време да бъда толкова близо до него беше смущаващо. Объркващо. Започнах да забелязвам неща като изпъкналите мускули на ръцете му и начина, по който разрошената кафява коса обрамчваше лицето му. Дори формата на устните му и златистата светлина, докосваща косъмчетата на лицето му, привлякоха вниманието ми. Извърнах се, почувствала как жаждата за жизнена енергия се прокрадва в мен, и потиснах порива си да протегна ръка и да докосна лицето му. Преобразяването ми преди малко бе причинило повече вреда, отколкото си бях представяла. Все още не се нуждаех от истинско всмукване на енергия, но инстинктът ми на сукуба се бе изострил. Трябваше да го задоволя в най-скоро време, но със сигурност не и със Сет.

Бързо станах. Все още държах Библията и изпитвах желание да се отдалеча от него. Той се изправи заедно с мен.

— Добре — започнах аз, когато в продължение на няколко мига никой от нас не каза нищо, — трябва да се връщам на работа.

Той кимна и интересът върху лицето му се смени с опасение.

— Аз… хм… — Той преглътна, погледна за кратко встрани, после отново към мен, и очите му се изпълниха с решителност. — В неделя отивам на парти и се чудех дали… дали би могла… дали би желала да дойдеш с мен, ако не си заета и не си на работа.

Втренчих се в него онемяла. Сет Мортенсен ме канеше да изляза с него? И ние… не е за вярване, току-що бяхме провели смислен разговор? В допълнение, внезапно забелязах колко привлекателен е Сет, изглежда светът съвсем се обърна. И което бе още по-лошо, исках да приема. Внезапно изпитах към Сет нещо естествено и истинско, макар различно от вихрената възбуда, която чувствах към Роман. По време на тези странни и трудни отношения наистина бях започнала да харесвам писателя отделно от неговите романи.

Не можех да приема. Знаех, че не мога. Проклинах се за първоначалния си флирт, който явно му бе въздействал въпреки усилията ми да се отдръпна и връзката да остане платонична. Част от мен се чувстваше ужасена, друга — удовлетворена, но знаех какво трябва да направя.

— Не! — рязко отговорих, все още зашеметена.

— О!

Нямах избор. Нямаше начин да излизам с увлечения по мен Сет. Нямаше начин да рискувам с нещо повече от близко приятелство с любимия си автор на книги. Когато осъзнах колко грубо беше прозвучал отговорът ми, бързо се опитах да загладя нещата. Бих могла просто да кажа, че трябва да работя, но открих, че вместо това бръщолевя някакъв вариант на онова, което от години използвах пред Дъг.

— Разбираш ли… точно сега наистина не искам да ходя по срещи или да се обвързвам с някого. Нищо лично. Имам предвид, че това за партито звучи страхотно, но просто не мога да приема. Всъщност въобще не приемам подобни покани. Както казах, нищо лично. Просто е по-лесно да не се обвързваш. Да не ходиш по срещи.

Сет дълго ме гледа замислено и внезапно си спомних, че изглеждаше по същия начин в онази първа вечер, когато обяснявах правилото за петте страници относно книгите му.

Накрая той каза:

— Добре. Но… не се ли срещаш с онзи мъж? Високия, с черната коса?

— Не. Не се срещаме. Не и истински. Ние сме просто… нещо като приятели.

— О — повтори Сет, излиза, че приятелите не ходят заедно по партита?

— Не — поколебах се, внезапно изпитала желание да имах различен отговор. — Може би понякога пият заедно кафе. Тук, в книжарницата.

— Не пия кафе.

В гласа му имаше острота. Почувствах се, сякаш съм получила шамар. Бяхме изпаднали в ситуация, която вероятно можеше да се нареди сред петте най-неприятни момента в живота ми. Настъпи тягостна тишина. Накрая повторих нескопосаното си обяснение за измъкване:

— Трябва да се връщам на работа.

— Добре. До някой друг път.

Просто приятели, просто приятели. Колко пъти бях използвала този израз? Колко пъти лъжата се бе оказвала по-лесна от изправянето ми лице в лице с истината? Бях го използвала преди толкова много време дори пред съпруга си, отново опитвайки се да скрия от действителността един проблем, който не исках да призная, когато нещата помежду ни вече се бяха вгорчили.

— Просто приятели? — беше повторил Кириакос, втренчил в мен тъмните си очи.

— Разбира се. Знаеш, че той е и твой приятел. Просто ми прави компания, когато те няма, това е всичко. Чувствам се самотна без теб.

Аз обаче никога не му казах колко често идваше приятелят му Аристон или как ние, изглежда, винаги си намирахме извинения, за да се докосваме. Случайно погалване тук-там. Ръката му ми помага да се изправя. Или за онзи ден, все още горящ в паметта ми, когато той се пресегна пред мен, за да вземе една бутилка, и ръката му се бе отъркала в гърдите ми. Неволно простенах и той за миг се вцепени, преди да продължи със задачата си.