Тъгата на сукубата

Мохитото обаче се появи въпреки протеста ми и се оказа адски хубаво. Приключихме с него по-бързо, отколкото би трябвало, така че можехме отново до се върнем на дансинга.

Когато стана време да тръгнем за концерта на Дъг, пост гръндж, пънк-рокерска-музика вече не звучеше чак толкова вълнуващо. Бях развеселена от танците, разгорещена и потна; бях обърнала още едно мохито, последвано от текила. Знаех, че щях да открия новата си страст в салсата, и мълчаливо проклинах Роман, тъй като това вероятно щеше да се превърне в пристрастеност, макар че бях въодушевена от стъпките. Тялото му се движеше със съблазнителна грация и докосваше моето по начин, който ме караше да тръпна от копнеж.

Измъкнахме се на улицата хванати за ръце, смеещи се и останали без дъх. Леко ми се виеше свят и реших, че сме си тръгнали в подходящия момент. Контролирането на движенията ми не ми се удаваше на ниво.

— Е, къде паркирахме?

— Ти се шегуваш — казах и го дръпнах зад ъгъла, където видях мекия отблясък от едно жълто такси. — Трябва да вземем такси.

— Хайде де, не съм чак толкова зле.

Той обаче прояви разум да не протестира повече и взехме такси до пивоварната „Грийн лейк“. Хора влизаха и излизаха; преди тази на Дъг бяха свирили други две групи. Както се бях опасявала, облеклото ми изглеждаше безнадеждно не на място сред обикновените и измачкани дрехи, носени от хора на колежанска възраст, обаче това престана да е голям проблем, след като Роман ме поободри:

— Не се впрягай — посъветва ме той, докато си пробивахме път в претъпканата пивоварна. — Тези хлапета навярно ни мислят за някакви стари шпиони конформисти, но те просто се подчиняват по свой собствен начин. Подчиняват се на неподчинението.

Огледах се за групичката от книжарницата, като се надявах, че са запазили маса.

— О, не. Не политиканстваш, когато си пиян, нали?

— Не, не. Просто съм изморен от хора, които винаги се опитват да се впишат в някакъв модел, да поставят чертата, без значение дали е вляво или вдясно. Гордея се, че съм най-добре облеченият човек в това помещение. Смятам, че трябва да си създадеш собствени правила.

Мярнах Бет и помъкнах Роман към другия край на залата.

С нея бе и останалото „население“ от книжарницата: Каси, Анди, Брус и… Сет. Стомахът ми се преобърна.

— Хубава рокля — каза Брус.

— Запазихме ти място — Каси посочи един стол, — но нямахме представа, че си… с приятел.

Ситуацията със стола почти не ме вълнуваше. Всичко, което усещах, бяха вперените в мен очи на Сет; гледаше ме замислено. Изчервих се, почувствах се като пълна идиотка и ми се прииска да можех просто да се обърна и да си тръгна. След като му бях отказала с тъпата си тирада, че не ходя по срещи, сега бях тук, пияна до козирката и ръка за ръка с Роман. Дори не можех да си представя какво щеше да си помисли сега Сет за мен.

— Няма проблем — обяви Роман, който не осъзнаваше моя вихър от емоции и бе безразличен към притеснителното внимание на колежките ми. Той седна на стола и ме намести в скута си: — Ще си го разделим.

Анди отиде набързо до бара, за да донесе бири за всички, с изключение на Сет, който също както и при кофеина, предпочиташе да се въздържа. С Роман обяснихме къде сме били, възхвалявайки салсата като най-страхотното забавление на света и това предизвика молбите на останалите да започна втора серия на уроците по танци.

Групата на Дъг скоро се качи на сцената и ние нададохме викове при гледката на Дъг — помощник-управителят, превърнал се в Дъг — солистът на група „Нощно признание“. Бирите започнаха да се леят и докато продължавах да пия — най-глупавото нещо, което въобще можех да направя — преминах границата, когато бе най-разумно да спра. Като изключим това, имаше прекалено много неща, за които да се тревожа. Като избягването на зрителен контакт с мълчаливия до този момент Сет. Като насладата от чувството, че съм се сгушила в Роман и гърдите му се опират в гърба ми, а ръцете му са около кръста ми. Брадичката му бе на рамото ми и това му даваше възможност да шепне в ухото ми и от време на време да обхожда с устни врата ми. Под бедрата си усещах твърдост, която подсказваше, че не съм единствената изпитала нещо от това разпределение на местата.

През почивката Дъг дойде да поговори с нас. Беше изпотен, но изпаднал в екстаз. Видя ме седнала в Роман и каза:

— Не си ли малко натруфена, Кинкейд? — После поразмисли: — Или не чак толкова? Трудно е да се разбере.

— Ти ли ми го казваш — отвърнах, довършвайки втората… дали пък не беше третата… бира.

Дъг носеше тесни червени винилови панталони, армейски ботуши и дълго кадифено моравочервено сако, оставено разтворено, за да се виждат гърдите му. На главата му жизнерадостно бе кацнал парцалив цилиндър.

— Аз съм част от забавлението, бебчо.

— Аз също.

Някои от останалите се позасмяха. Изражението на Дъг стана неодобрително, но не отвърна нищо и вместо това се обърна към Бет с коментар за броя на хората, дошли за шоуто.