Тъгата на сукубата

Той се поколеба за момент, после се отърси и отново ме притегни към себе си. Точно както и останалите. Те никога не схващаха, че се дължи на мен, че аз ги наранявам, и се връщаха за още.

Прекъсването ми даде възможност да събера малкото здрав разум в състоянието си на пиянска замаяност. Какво бях направила? Какво си бях позволила тази вечер? Всяко следващо общуване с Роман ме подтикваше да прекрача още една граница. Първо бях казала, че няма да се срещаме. После се бях съгласила на срещи с условия. За тази вечер се бях заклела, че няма да пия, а сега почти не можех да стоя на краката си. Целуването бе друго табу, което току-що бях нарушила. А то само щеше да доведе до неизбежното…

С очите на разума вече ни виждах след секса. Роман щеше да се просне блед и изтощен, лишен от жизнената си сила. Енергията му щеше с пукот да преминава през мен като електрически ток, а той щеше да ме гледа, слаб и объркан, неспособен да разбере от какво го бяха лишили. В зависимост от това колко щях да открадна, щеше да загуби години от живота си. За някои немарливи сукуби дори се знаеше, че убиват жертвите си, понеже изпиват жизнената им сила прекалено бързо.

— Не… не… аз няма…

Отблъснах го, не желаейки да видя как това бъдеще става действителност, но ръцете му все още ме прегръщаха. Погледнах зад него и внезапно видях, че Сет се задава по коридора. Той замръзна, щом ни видя, но аз бях прекалено заета, за да обърна внимание на писателя. Бях на косъм да целуна Роман отново, да го заведа някъде — независимо къде, където да бъдем сами и разсъблечени, където щях да мога да правя всичко, което си бях фантазирала, че правя с него. Още една целувка… Още една целувка и нямаше да мога да се спра. Желанието ми беше прекалено голямо. Исках да бъда с някого, когото аз съм пожелала. Само веднъж, след всичките тези години. Но точно това не можех да направя.

— Джорджина… — сконфузено започна Роман, все още държейки ме.

— Моля те — зашепнах, — позволи ми да си тръгна. Нека си тръгна, моля те. Трябва да ме оставиш да си тръгна.

— Какво има? Не разбирам.

— Моля те, остави ме да си тръгна — повторих аз. Остави ме да си тръгна!

Внезапното извисяване на гласа ми ме сепна и ми даде нужната сила да се изтръгна от ръцете му. Роман посегна към мен, изричайки името ми, но аз отстъпих назад. Държах се като истеричка, като луда жена, и Роман ме гледаше точно като такава.

— Не ме докосвай. Не ме докосвай!

Яростта ми бе насочен повече към мен самата, отколкото към него. Ужасен гняв и неудовлетвореност, подсилени от алкохола, се изляха от мен към вселената. Светът не беше справедлив. Не беше честно, че някои хора имаха идеален живот. Че прекрасни цивилизации потъваха в прах. Че се раждаха бебета, живеещи само няколко мига. Че бях хваната в жестоката шега на собственото си съществуване. Че имах вечността, за да правя любов без любов.

— Джорджина…

— Никога повече не ме докосвай, моля те! — прегракнало прошепнах аз и после направих единственото, което ми бе останало — да избягам.

Затичах се. Отдалечих се от него и хукнах по коридора, далече от Роман, далече от Сет, далече от тази зала. Не знаех къде отивам, но щях да съм в безопасност. Роман щеше да е в безопасност. Може да не бях в състояние да излекувам собствената си болка, но нямаше да позволя тя да засегне и него.

Заради отчаянието и лошата си координация връхлитах върху хората, които в отговор проявяваха различна степен на учтивост към състоянието ми. Дали Роман беше тръгнал след мен? Не знаех. Беше пил колкото мен; координацията му не можеше да е по-добра от моята. Само ако можех да остана сама, да се преобразя или да стана невидима, да се измъкна оттук.

Изхвръкнах през вратата и внезапно ме обгърна хладният нощен въздух. Огледах се наоколо задъхана. Стоях на задния паркинг. Бях заобиколена от коли. Наоколо се мотаеха няколко души, които пушеха канабис, но повечето не ми обърнаха внимание. Вратата, през която бях излязла, се отвори и аз се обърнах, очаквайки Роман, но вместо него видях Сет. Изглеждаше разтревожен.

— Стой далече от мен! — предупредих го.

Той вдигна ръце с разтворени длани в успокояващ жест, докато бавно се приближаваше.

— Добре ли си?

Отстъпих две крачки назад и посегнах към чантата си.

— Добре съм. Просто трябва… да се махна оттук… да се махна от него.

Извадих мобилния си телефон с намерението да се обадя на вампирите, но той се изплъзна от ръцете ми и въпреки опитите ми да го хвана, се удари в асфалта със силен трясък.

— По дяволите!

Коленичих и вдигнах телефона, като гледах ужасена счупения екран.

— По дяволите! — повторих.

Сет коленичи до мен:

— Какво мога да направя за теб?

Погледнах го. Лицето му плуваше пред замъгления ми поглед.

— Трябва да се махна оттук. Да се махна от него.

Сет ме хвана за ръката. Смътно си спомнях как ме поведе през няколко пресечки до кола с тъмен цвят. Помогна ми да вляза и потеглихме. Облегнах се назад и се потопих в движението на колата, оставяйки се да ме люшка назад-напред, назад-напред, назад-напред…

— С-с-с-п-при.

— Какво?

— Спри! Веднага!