Тъгата на сукубата

Изпаднах в онази странна замечтаност, която понякога се появява заради алкохола, и бях дотолкова погълната от собствения си свят, че разговорите и шумът около мен се размиха до неясно жужене, а лицата и цветовете избледняха до откъслечни картини, отделни от съществуването ми. Всичко, което наистина усещах, бе Роман. Всеки мой нерв крещеше и ми се прииска ръцете му, положени на корема ми, да се плъзнат по-нагоре, за да докоснат гърдите ми. Вече чувствах как под тънката материя зърната ми се втвърдяват и се чудех какво би станало, ако се обърнех и го възседнех, както бях направила с Уорън…

— Тоалетна! — възкликнах внезапно, докато се изправях. Бе странно как нечий мехур изведнъж се превръща от търпим в напълно непоносим. — Къде е тоалетната?

Другите ме изгледаха странно, или поне така ми се стори.

— Натам — посочи Каси и гласът й прозвуча някъде отдалече, въпреки че тя бе съвсем близо. — Добре ли си?

— Да — вдигнах смъкналата ми се презрамка, — просто трябва да отида до тоалетната. И да се отдалеча от Роман — си казах — за да мога отново да мисля ясно. Не че тази последна стъпка щеше да бъде възможна при сегашното ми състояние.

Роман започна да се изправя, пиян и непохватен колкото мен.

— Ще дойда с теб…

— Аз ще отида — бързо предложи Дъг. — И без друго трябва да се върна преди следващата част.

Като ме хвана за ръка, той ме помъкна през тълпата към един не толкова населен заден коридор. Докато вървяхме, леко залитах и той забави крачка, за да ми помогне.

— Колко изпи?

— Преди или след като дойдох тук?

— По дяволите! Къркана си.

— Това проблем ли е за теб?

— Едва ли. Как смяташ, че прекарвам повечето си свободни вечери?

Спряхме пред дамската тоалетна.

— Хващам се на бас, че Сет ме мисли за алкохоличка.

— Защо би си помислил подобно нещо?

— Няма да го видиш да пие. Той е шибан трезвеник. Проклет задник, с тъпотиите му — без кофеин, без алкохол.

Очите на Дъг проблеснаха изненадано от езика ми.

— Знаеш ли, не всички въздържатели презират пиячите. Освен това не Сет е този, за когото се тревожа. Много повече съм притеснен заради господин Щастливите ръчички.

Примигнах объркано:

— Имаш предвид Роман?

— Не беше отдавна, когато отказваше всяка покана за среща, а сега позволяваш публично да те опипват.

— И какво от това? — горещо възразих аз. — Не мога ли да бъда с някого? Нямам ли право, за разнообразие, да направя това, което искам, а не това, което съм длъжна?

Думите бяха изречени по-високо и с много повече горчивина, отколкото бях възнамерявала.

— Разбира се — потвърди той, — но тази вечер не си на себе си. Ако не внимаваш, ще направиш нещо глупаво. Нещо, за което ще съжаляваш. Би трябвало да помолиш Каси или Бет да те закарат вкъщи…

— О, ти ли ще ми четеш конско! — възкликнах аз. Знаех, че ставам безразсъдна и че никога не бих говорила по този начин на Дъг, ако бях трезва, но не можех да се спра. — Само защото не бих да излязла с теб и само защото съм избрала да се чукам с Уорън или някой друг, ти трябва да се месиш и да ме пазиш чиста и неопетнена. Щом ти не можеш да ме имаш, никой не може, така ли?

Дъг пребледня, а няколко души ни загледаха.

— За Бога, Джорджина, недей…

— Шибан лицемер! — изкрещях му. — Нямаш право да ми казваш какво да правя! Никакво шибано право!

Не чух какво още понечи да каже. Обърнах се и връхлетях в дамската тоалетна — единственото място, където можех да избягам от тези мъже. Когато свърших и отидох да си измия ръцете, се погледнах в огледалото. Изглеждах ли пияна? Бузите ми бяха розови, няколко от къдриците ми се бяха поотпуснала в сравнение с началото на вечерта. Бях потна. Не прекалено пияна, реших аз, би могло да е много по-лошо.

Поколебах се дали да изляза от тоалетната. Притеснявах се, че Дъг ме чака. Не исках да говоря с него. Една жена влезе със запалена цигара и аз си изпросих една и за мен. Свих се в един ъгъл да убия времето и я изпуших. Когато чух бандата на Дъг да се вихри отново, разбрах, че вече мога да изляза.

Излязох от тоалетната и връхлетях право върху Роман.

— Добре ли си? — попита той и ме хвана през кръста, за да ме придържа. — Притесних се, когато не се върна.

— Да… добре съм. Не… не съм — признах, наведох се към него и го прегърнах. — Не знам какво става. Чувствам се толкова странно…

— Всичко е наред — каза ми той и ме потупа по гърба. — Всичко ще бъде наред. Искаш ли да си тръгнем? Мога ли да направя нещо за теб?

— Аз… не знам — леко се отдръпнах и се вгледах в очите му.

Синьо-зелените им дълбини ме погълнаха и внезапно спря да ми пука. Не зная кой започна — би могъл да е всеки от нас, но изведнъж се зацелувахме насред коридора, ръцете ни притегляха другия все по-близо, устните и езиците ни яростно се движеха. Алкохолът бе повишил физическото ми желание, но бе притъпил съзнанието ми, че като сукуба поглъщах енергия. Но въпреки неспособността ми да го почувствам, поглъщането навярно се бе задействало, защото Роман внезапно се отдръпна от мен. Изглеждаше изненадан.

— Странно — той сложи ръка на челото си, — изведнъж… се почувствах… замаян.