Тихоокеански водовъртеж

Той погледна часовника си. Стрелките показваха 4:10. След петдесет минути морските пехотинци щяха да нападнат предавателя на остров Мауи. След петдесет минути „Монитор“ щеше да превърне подводния хълм в купчина чакъл. Вероятността да излезе оттук жив беше нищожна. Жертвата щеше да си струва, помисли си той с мрачно лице, ако Кроухейвън успееше да приведе в ход „Старбък“. Той затвори очи и се опита да си представи как „Старбък“ пори водите по обратния път към Хаваите, но картината някак му убягваше.

Кроухейвън не помнеше да е виждал някога толкова много кръв. Окървавен беше целият под на командния пункт, а на места таблата за управление на електрическите уредби бяха така дивашки оплескани, че наподобяваха абстрактните картини на Джаксън Полък.

Отначало всичко потръгна гладко. Прекалено гладко. Влизането в задното складово помещение мина без никакви затруднения; те дори имаха време да свалят водолазните си екипировки и да си поемат дъх. Когато обаче челната група от „тюлени“ се промъкна в командния пункт на „Старбък“, се разрази същински ад.

За Кроухейвън следващите четири минути бяха най-страшните в живота му. Четири минути на оглушителни гърмежи от автоматичните оръжия в ръцете на „тюлените“, четири минути на стенания и викове, подсилени и кънтящи от стоманените стени на потъналата подводница.

Хората на Делфи стреляха със своите странни безшумни пистолети, докато не биваха покосени от най-малко шест до осем куршума от скорострелните оръжия на „тюлените“. Кроухейвън се чудеше как е възможно човек да издържа на такава люта битка — освен ако не е луд. Откакто изпрати съобщението си до Хънтър, трима от противниците му бяха убити на място, а след тях загинаха и другите четирима. Нищо не можеше да ги спаси.

Колкото до неговите хора, един „тюлен“ стана жертва — един от негодниците, проснат на палубата, го беше улучил в лявото слепоочие; други трима бяха сериозно ранени. Стискайки зъби от болка, те бяха напълно сигурни, че той, Кроухейвън Магьосника, ще издигне този огромен стоманен смъртоносен капан и ще им подсигури съответното медицинско лечение по-бързо от скоростта на изстрелян куршум.

Той обаче вече беше изостанал с четиринайсет минути от графика. Започна да съжалява, че каза голяма дума, като обеща на адмирал Хънтър да потегли със „Старбък“ в 4:00 часа. Причината беше всмукването около корпуса, причинено от шестте месеца престой на дъното на океана. Всички баластни клапани бяха избити, но това не беше достатъчно подводницата да се освободи от стегнатата хватка на океанското дъно. През ума му мина мисълта дали няма да ги застигне същата съдба като на екипажа на „Старбък“.

До него се приближи вторият му помощник — вечно намръщеният главен старшина.

— Не остана нищо за изхвърляне, командире. Главните баластни цистерни са празни, а всичкото дизелово гориво и резервоарите с питейна вода са източени. Въпреки това тя не се помръдва, сър.

Кроухейвън срита масата за морски карти като непокорно дете.

— О, не! Ще трябва да се помръдне, дори ако се наложи да я изкормя цялата — и впери в главния старшина унищожителен поглед. — Дайте пълен назад!

Помощникът му отвори широко очи.

— Сър?

— Дадох команда „пълен назад“, по дяволите!

— Моля да ме извините, командире, но това ще строши гребните винтове, сър. Те до половината са затънали в дънния пясък. Да не говорим, че има голяма вероятност да счупим и някой вал.

— В противен случай сме обречени на смърт — заяви рязко Кроухейвън. — Ще извадим този инкубатор оттук, както се тегли муле от блато. Никакви възражения повече, старшина! Дайте първо пълен назад за пет секунди, после — пълен напред също за пет секунди. Редувайте процедурата, докато не я превърнем в скрап или не я освободим.

Главният старшина сви пораженчески рамене и забърза към машинното отделение.

Само минута след като бяха пуснати турбините, в командния пункт пристигна първият злокобен рапорт.

— Тук машинното отделение, командире — разнесе се гласът на главния старшина. — Тя не може да поеме повече. Вече изкривихме лопатите на гребния винт, когато ги завъртяхме в пясъка. Те се клатят и вибрират като бесни.

— Не прекъсвайте работата! — изстреля думите си Кроухейвън по микрофона. Нямаше нужда да му казват какво става. Той почувства как палубата се разтресе под краката му, когато огромните гребни винтове заудряха по дъното.

Кроухейвън се приближи до един червенокос мъж с луничаво лице, който стоеше пред няколко високи до тавана командни табла и съсредоточено наблюдаваше редиците от измервателни уреди и цветни лампички. С пребледняло лице той шепнеше нещо под носа си. Кроухейвън предположи, че се моли. Той сложи ръка върху рамото му и каза:

— Когато следващия път бъдем на пълен назад, изстреляйте всички торпеда.

— Мислите ли, че ще помогне, сър? — Гласът прозвуча умолително.

— Това ще е капка в морето, но ми се ще да се хвана за всяка сламка.

От машинното долетя отново гласът на главния старшина.

— Десният вал отиде, командире.

— Продължавайте с процедурата — отвърна Кроухейвън.