Тихоокеански водовъртеж

Пит се смрази на мястото си, проклинайки се, задето бе проиграл картата си. За него, както и за всеки от присъстващите в стаята, нямаше никакво съмнение, че Делфи възнамерява да убие и него, и Ал. Делфи спусна ръка зад бюрото, отвори едно чекмедже и извади автоматично оръжие, което Пит с безпокойство разпозна — тежък тъмносин 44-калибров револвер „Колт“. Най-малко такова оръжие очакваше да притежава Делфи. Без да бърза, гигантът го отвори, провери броя на куршумите и пак го затвори. Жълтите очи още не се бяха променили — изглеждаха все тъй безизразни и студени като лед. Пит извърна глава и погледна Джордино, който срещна погледа му с крива усмивка. Двамата напрегнаха тела в очакване да дойде краят. Очите на Делфи обаче се отместиха над главите им към вратата.

— Недей, татко! — рече умолително Самър. — Не по този начин!

Тя стоеше на вратата, облечена в зелена роба, която едва покриваше половината от бедрата й. Красиво загорялата й от слънцето и гладка кожа излъчваше топлота и самоувереност. Кръвта на Пит започна да кипи във вените му. Младата жена пристъпи в стаята, хвърляйки на Делфи уверен, предизвикателен поглед.

— Ти не се бъркай — прошепна Делфи. — Това не те засяга.

— Не можеш просто да ги застреляш тук — настоя на своето Самър. — Просто не можеш! — Големите й сиви очи изведнъж загледаха кротко и умолително. — Не и между тези стени!

— Кръвта им лесно ще бъде измита.

— Не бива, татко. Вярно, трябваше да ги убиеш, за да запазиш нашето убежище. Но това трябваше да стане навън, в морето. Не бива да внасяш смърт в дома ни.

Делфи се поколеба, после бавно свали оръжието си.

— Права си, дъще — усмихна се той. — Смърт от куршум е прекалено бърза, прекалено милостива и прекалено нечиста. Ще ги пуснем да се издигнат сами на повърхността. Ще им дадем възможност да оцелеят.

— Нулева възможност — изропта Пит. — До най-близката суша има стотици мили. Човекоядците само чакат да си похапнат човешка плът. Какво великодушие от ваша страна!

— Хайде стига с този противен разговор. — Лицето на гиганта изразяваше злоба. — Аз все още държа да чуя как дойдохте тук, само че си спестете остроумията, защото нямам излишно време.

Пит нехайно погледна часовника си.

— Имате трийсет и една минути, ако трябва да съм точен.

— Трийсет и една минути ли?

— Да, още толкова остава, преди вашата светая светих да хлътне в дъното.

— Пак започвате с вашите шегички, нали, приятелю? — Той отиде до портала, вгледа се в змиорката, после рязко се обърна. — Колко още хора има в самолета ви?

Пит му отговори с въпрос:

— Какво стана с Лавела, Робълман и Моран?

— Докога ще продължавате да си играете с мен?

— Говоря съвсем сериозно. Отговорете ми на няколко въпроса и аз ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Давам ви думата си.

Делфи се загледа в оръжието си, после го остави върху бюрото.

— Ще ви повярвам. Първо, майоре, истинското ми име е Моран.

— Фредерик Моран би трябвало да кара осемдесетте си години, ако е жив!

— Аз съм негов син — рече бавно Делфи. — Бях младеж, когато той се зае заедно с доктор Лавела и доктор Робълман да открие потъналия остров Каноли. Видите ли, баща ми беше пацифист. След като Втората световна война свърши в ада на атомната бомба, той знаеше, че ще е въпрос само на време, преди човечеството да се самоунищожи в ядрена касапница. Веднъж той каза, че когато страните се въоръжават за война, оръжията остават неизползвани. Започна да проучва райони, които да са опазени от радиация и накрая стигна до заключението, че една база под водата може да представлява идеалното убежище. Когато преди много векове остров Каноли потънал в морето, това станало внезапно, без вулканична активност или голям катаклизъм. Това сочело, че церемониалните пещери и тунели, описани в легендите, може би са се запазили непокътнати. Лавела и Робълман симпатизираха на баща ми, затова се присъединиха към него в търсенето на потъналия остров. След около три месеца проучване на морското дъно те го откриха и веднага започнаха да съставят планове за обезводняване на проходите. Отне им близо година, преди да започнат да изграждат жилищни помещения в подводния хълм.

— Как е възможно да са работили толкова дълго време в тайна? — попита Пит. — Корабите се вписват в протоколите като изчезнали само шест месеца след като са напуснали съответното пристанище.

— Запазването на тайна не е представлявало голям проблем — поясни Делфи. — Корпусът на кораба е бил модифициран така, че водолазите и съоръженията да могат да влизат и излизат в морето. Няколко промени като смяна на името на носа и пребоядисване на надстройката и корабът просто става един от параходите, извършващ курсове по западните търговски морски пътища. Не опазването на тайната, а финансирането е било главният проблем.

— Останалото ми е известно — вметна Пит с известна несигурност.

Делфи отмести поглед. Самър пристъпи крачка напред. Както по нейното, така и по лицето на Делфи се изписа съмнение.