Тримата мускетари

— А моето навехнато коляно — намеси се Портос — да не мислите, че не ми струва нищо? Да оставим настрана раната на Мускетон, за която бях принуден да викам лекаря два пъти на ден, а той ме накара да му платя двойно визитите, под предлог че глупакът Мускетон се е оставил да го ранят на такова място, което не може да се показва на всеки. Препоръчах му да не позволява друг път да го раняват там.

— Така, така — рече Атос, като размени усмивка с Артанян и Арамис, — виждам, че сте били щедър към клетия момък, постъпили сте като добър господар.

— Накъсо — продължи Портос, — като се разплатя, ще ми останат към тридесет екю.

— А на мене десетина пистола — каза Арамис.

— Хайде, хайде — обади се Атос, — изглежда, че ние двамата ще излезем крезовци. Колко ви остават от стоте пистола, д’Артанян?

— От стоте пистола ли? Първо, дадох от тях петдесет на вас.

— Така ли?

— Дявол да го вземе!

— Да, вярно, спомням си.

— После платих шест на съдържателя.

— Какво животно беше този съдържател! Защо му дадохте шест пистола?

— Вие ми казахте да му ги дам.

— Вярно, аз съм много добър. Накратко, какво остава?

— Двадесет и пет пистола — отвърна д’Артанян.

— А аз — подзе Атос, като извади някакви дребни пари от джоба си, — а аз…

— Вие нямате нищо.

— Вярно, или пък толкова малко, че не заслужава да се включва в общото.

— Сега да пресметнем колко пари имаме всичко.

— Портос?

— Тридесет екю.

— Арамис?

— Десет пистола.

— А вие, д’Артанян?

— Двадесет и пет.

— Всичко колко? — запита Атос.

— Четиристотин седемдесет и пет ливри! — отговори Д’Артанян, който смяташе като Архимед.

— Като стигнем в Париж, ще ни останат към четиристотин и седлата — каза Портос.

— Ами ескадронните ни коне? — запита Арамис.

— Е, от четирите коня на слугите ще направим два господарски и ще теглим жребий; от четиристотинте ливри ще купим половин кон за един от пешеходците, а останалото по джобовете ни ще дадем на д’Артанян, който има лека ръка, и той ще иде да играе с него в първия игрален дом, който ни се изпречи на пътя; това е всичко.

— Да обядваме — покани ги Портос. — Яденето ще изстине.

И четиримата приятели, поуспокоени вече за бъдещето си, почетоха обяда, а остатъците дадоха на господата Мускетон, Базен, Планше и Гримо.

Като пристигнаха в Париж, д’Артанян намери писмо от господин дьо Тревил, който му съобщаваше, че по негова молба кралят го е удостоил с разрешението да постъпи мускетар.

Понеже това беше единствената мечта на д’Артанян — да не говорим, разбира се, за желанието му да намери госпожа Бонасийо, — той изтича радостен при приятелите си, с които се беше разделил преди половин час, и ги свари много тъжни и загрижени. Бяха се събрали на съвет у Атос: това показваше винаги, че положението е някак сериозно.

Господин дьо Тревил им беше съобщил, че негово величество е решил твърдо да започне военните действия на първи май и те трябва веднага да приготвят екипировката си.

Четиримата мислители се гледаха смаяни: господин дьо Тревил не се шегуваше, когато ставаше дума за службата.

— А колко ще струва според вас екипировката? — запита д’Артанян.

— О, няма какво да говорим — отвърна Арамис, — ние направихме най-скъперническата спартанска сметка и на всеки от нас трябват по хиляда и петстотин ливри.

— Четири по хиляда и петстотин прави шест хиляди — пресметна Атос.

— Струва ми се, че с по хиляда ливри — подзе д’Артанян, — наистина аз не говоря като спартанец, а като прокурор. Думата прокурор сепна Портос.

— Ха, хрумна ми една мисъл! — викна той.

— Това все пак е нещо: а на мен нищо не ми хрумва — каза бавно Атос. — Но, господа, д’Артанян се е побъркал от щастие, че постъпва при нас. Хиляда ливри! Заявявам, че само на мене ми трябват две хиляди.

— Четири по две прави осем — пресметна тогава Арамис — Значи осем хиляди ливри са ни необходими, за да се екипираме. Вярно, че имаме вече седла.

— Освен това — добави Атос, като почака, докато д’Артанян, който отиваше да поблагодари на господин дьо Тревил, затвори след себе си вратата, — освен това и хубавият диамант, който блести на пръста на нашия приятел. Дявол да го вземе! Д’Артанян е добър другар и няма да остави братята си в затруднение, щом носи на средния си пръст цяло кралско съкровище.

XXIX

НА ЛОВ ЗА ЕКИПИРОВКА

Най-загрижен от четиримата приятели беше, разбира се, д’Артанян, при все че д’Артанян в качеството си на гвардеец можеше много по-лесно да се екипира от господа мускетарите, които бяха благородници; но нашият млад гасконец, както вече сте забелязали, беше предвидлив и почти скъперник, а в същото време (обяснете това противоречие) суетен почти колкото самия Портос. Покрай грижата за своята суета д’Артанян изживяваше сега и друга тревога, не толкова егоистична. Колкото и да разпитва за госпожа Бонасийо, той не можа да научи нищо за нея. Господин дьо Тревил беше говорил с кралицата. Кралицата не знаеше къде се намира младата жена и беше обещала, че ще нареди да я потърсят. Но това обещание бе много неопределено и никак не успокояваше д’Артанян.

Атос не излизаше от стаята си. Беше решил да не направи нито крачка за екипировката си.