Тримата мускетари

— Остават ни петнадесет дни — казваше той на приятелите си. — е, след петнадесет дни, ако не намеря нищо или, по-право, ако нищо не ми падне в ръцете, понеже съм много добър католик и няма да си пръсна черепа с куршум, ще гледан да се скарам както трябва с четирима гвардейци на негово, високопреосвещенство или с осем англичани и ще се бия докато някой ме убие. А като се има предвид броят им, това положително ще се случи. Тогава ще кажат, че съм умрял за краля и ще изпълня дълга си, без да има нужда да се екипирам.

Портос продължаваше да се разхожда с ръце на гърба, като клатеше глава и казваше:

— Ще постигна това, което съм замислил.

Арамис, загрижен и сресан небрежно, не продумваше нито дума.

От тия печални подробности човек можеше да разбере, че отчаяние бе обхванало другарите.

Слугите пък като конете на Иполит споделяха тъжната участ на господарите си. Мускетон се запасяваше със сухари. Базен, който винаги беше склонен към набожност, не излизаше вече от черквите. Планше зяпаше мухите. А Гримо, когото общата неволя не можеше да накара да наруши мълчанието, наложено от господаря му, въздишаше така, че можеше да покърти и камъните.

Тримата приятели — нали казахме, че Атос се беше зарекъл да не прави нито крачка, за да се екипира, — тримата приятели излизаха сутрин рано и се прибираха много късно. Скитаха по улиците и гледаха на всяка крачка дали ония, които бяха минали пред тях, не са оставили някоя кесия. Така внимателно гледаха навсякъде, отдето минеха, сякаш следяха някого. Когато се срещнеха, те се гледаха с печален поглед, който означаваше: „Намери ли нещо?“

Понеже най-напред на Портос му хрумна някаква идея, която непрестанно го преследваше, той пръв започна да действува. Решителен човек беше този Портос. Д’Артанян го видя един ден, че отива към черквата Сен Льо и неволно го последва. Той засука мустаци и влезе в светия храм, като приглади испанската си брадичка, което винаги означаваше, че има много войнствени намерения. Д’Артанян се пазеше да не го забележи и Портос помисли, че никой не го е видял. Д’Артанян влезе след него. Портос се облегна на една колона.

Д’Артанян, когото Портос още не беше забелязал, се облегна на другата й страна.

Този ден имаше проповед и черквата беше препълнена. Портос използува случая да разгледа крадешком жените; благодарение на усърдните грижи на Мускетон външността му никак не издаваше неволята му: разбира се, шапката му беше малко протрита, перото малко избеляло, шевиците малко потъмнели, а дантелите доста разнищени; ала в полумрака всички тия дреболии се губеха и Портос си оставаше хубавият Портос.

Д’Артанян забеляза на най-близката пейка до колоната, на която той и Портос се бяха опрели, една презряла красавица, възжълта, сухичка, но с изправена глава. Тя гледаше високомерно изпод черната си шапчица. Очите на Портос се спираха бегло върху тази дама, после шареха нейде в далечината.

От своя страна дамата от време на време се изчервяваше и хвърляше мълниеносен поглед върху лекомисления Портос и веднага очите му почваха усилено да шарят. Явно беше, че това хитруване засягаше силно дамата с черната шапчица, защото тя си хапеше до кръв устните, почесваше крайчеца на носа си и се въртеше отчаяно на пейката.

Като видя това, Портос пак засука мустаци, приглади повторно брадичката си и почна да прави знаци на една хубава дама, която стоеше до клироса16 и която беше не само хубава, а навярно и знатна дама, защото зад нея стоеше негърче, донесло възглавничката, на която тя беше коленичила, и слугиня, която държеше чантата с герб за молитвеника, от който тя четеше молитвите си.

Дамата с черната шапчица проследи всички движения на погледа на Портос и видя, че той се спира върху дамата с кадифената възглавничка с негърчето и слугинята.

В това време Портос усилено намигаше, слагаше пръсти на устните си, пращаше убийствени усмивки, които действително убиваха пренебрегнатата хубавица.

Тя се удари в гърдите, сякаш извика mea, culpa17, и въздъхна толкова силно, че всички, дори и дамата с червената възглавничка, се обърнаха към нея. Портос не се поддаде: той разбра много добре всичко, но си правеше оглушки.

Дамата с червената възглавница беше много хубава и направи силно впечатление на дамата с черната шапчица, която видя в нея истинска опасна съперница; Портос намери, че е много по-красива от дамата с черната шапчица, а д’Артанян позна в нейното лице дамата от Мьон, от Кале и Дувър, която неговият враг, човекът с белега, беше нарекъл милейди.

Без да изпуска из очи дамата с червената възглавничка, д’Артанян продължаваше да следи хитрините на Портос, който го забавляваше много! Той се сети, че дамата с черната шапчица трябва да е прокуроршата от улица Мечкарска, още повече, че черквата Сен Льо не беше много далеч от тази улица.

Сети се тогава, че Портос иска да отмъсти за поражението си в Шантии, когато прокуроршата бе упорствувала и не бе пожелала да разпусне кесията си.