Тримата мускетари

Но в същото време д’Артанян забеляза, че никой не отвръщаше на любезностите на Портос. Те бяха само химери и илюзии, но за една действителна любов, за една истинска ревност съществува ли друга действителност освен илюзиите и химерите?

Проповедта свърши: прокуроршата пристъпи към светената вода; Портос я превари и вместо един пръст потопи цялата си ръка. Прокуроршата се усмихна, защото помисли, че Портос иска да услужи на нея; но скоро се убеди, че се лъже жестоко: когато тя беше само на три крачки от него, той се извърна и устреми поглед в дамата с червената възглавничка, която се беше изправила и се приближаваше, следвана от негърчето и прислужничката.

Когато дамата с червената възглавничка се приближи, Портос извади от светената вода мократа си ръка; хубавата богомолка докосна с нежната си ръка грубата ръка на Портос, прекръсти се усмихната и излезе от черквата.

Това беше много за прокуроршата: тя не се съмняваше вече, че тая дама и Портос са в любовни връзки. Ако беше знатна дама, щеше да припадне, но понеже беше само прокурорша задоволи се да каже на мускетаря със сдържан гняв:

— Вие, господин Портос, няма ли да предложите и на мене светена вода?

При звука на тоя глас Портос се сепна като човек, който се пробужда от вековен сън.

— Го… госпожо! — извика той. — Вие ли сте? Как е вашият съпруг, скъпият господин Кокнар? Още ли е такъв скъперник, какъвто беше? Къде ми бяха очите, та не ви забелязах цели два часа, докато трая проповедта?

— Аз бях на две крачки от вас, господине — отвърна прокуроршата, — но вие не ме забелязахте, защото не сваляхте очи от хубавата дама, на която дадохте светена вода.

Портос се престори на смутен.

— А! — смънка той. — Вие сте забелязали…

— Трябваше да бъда сляпа, за да не забележа.

— Да — подхвърли небрежно Портос, — това е една дукеса, моя приятелка, с която много рядко се срещам, защото мъжът й е ревнив и която ми каза, че ще дойде днес само за да ме види в тая бедна черква, забутана в този краен квартал.

— Господин Портос — рече прокуроршата, — ще бъдете ли така добър да ме придружите за пет минути? С удоволствие бих поговорила с вас.

— Защо не, госпожо — отвърна Портос и си намигна сам като комарджия, който се смее над жертвата, която е уловил.

В това време минаваше д’Артанян, който беше тръгнал след милейди. Той погледна Портос и видя неговия победоносен поглед.

— Ехе! — каза си той, като разсъждаваше според нравите на оная лекомислена епоха. — Ето един, който може да се екипира прекрасно в определения срок.

Портос се подчини на ръката на своята прокурорша, както лодка се подчинява на кормилото, и стигна до манастира Сен Маглоар, малка безлюдна уличка с турникети от двете страни. Денем там се събираха просяци да ядат и деца да играят.

— Ах, господин Портос — извика прокуроршата, като се увери, че никой освен постоянните посетители на това място не можеше да ги види или чуе, — ах, господин Портос, изглежда, че сте голям покорител!

— Аз ли, госпожо! — учуди се престорено Портос, като се пъчеше. — Защо мислите така?

— А знаците преди малко, а светената вода? Тази дама с негърчето и прислужницата трябва да е най-малко принцеса!

— Грешите. Боже мой, не — отговори Портос, — тя е само дукеса.

— А лакеят, който чакаше на вратата, а каретата с кочияша в парадна ливрея, който чакаше на капрата?

Портос не беше видял ни лакея, ни каретата, но женският ревнив поглед на госпожа Кокнар бе забелязал всичко.

Портос съжаляваше, че не направи веднага дамата с червената възглавничка принцеса.

— Ах, вие сте галено дете на хубавиците, господин Портос — продължи с въздишка прокуроршата.

— Но вие разбирате, че с тая външност, с която ме е надарила природата, аз не мога да нямам любовни приключения — отвърна Портос.

— Боже мой, колко бързо забравят мъжете! — викна прокуроршата, като дигна очи към небето.

— Струва ми се, не по-бързо от жените — не й остана длъжен Портос. — В края на краищата мога да кажа, че аз бях ваша жертва, госпожо, като ранен, на смъртно легло, бях изоставен от лекарите; аз, потомъкът на знатен род, повярвал във вашето приятелство, едва не умрях първо от раните си и после от глад в една бедна кръчма в Шантии, без вие да благоволите да отговорите поне на едно от пламенните писма, които ви писах.

— Но, господин Портос — прошепна прокуроршата, която, съдейки по поведението на знатните дами от онова време, се чувствуваше виновна.

— Аз, който пожертвувах заради вас баронеса дьо…

— Зная много добре.

— Контеса дьо…

— Господин Портос, смилете се.

— Дукеса дьо…

— Господин Портос, бъдете великодушен!

— Имате право, госпожо, няма да говоря повече.

— Но моят мъж не искаше да чуе за заем.

— Госпожо Кокнар — каза Портос, — спомнете си първото писмо, което ми писахте и което е запечатано завинаги в паметта ми.

Прокуроршата въздъхна дълбоко.

— Там е работата — рече тя, — че сумата, която искахте да заемете, беше доста голяма.