Тримата мускетари

— Госпожо Кокнар, аз предпочетох вас. Трябваше само да пиша на дукеса дьо… не искам да кажа името й, защото зная какво е да се злепостави една жена, но зная, че трябваше да й пиша, за да ми прати хиляда и петстотин.

Прокуроршата пророни една сълза.

— Господин Портос — отговори тя, — кълна ви се, че вие ме наказахте жестоко и ако друг път изпаднете в такова положение, обърнете се непременно към мене.

— О, госпожо! — пресече я Портос с престорено възмущение. — Да не говорим за пари, ако обичате, унизително е.

— И тъй вие не ме обичате вече! — продума бавно и печално прокуроршата.

Портос запази величествено мълчание.

— Така ли ми отговаряте? Уви! Разбирам.

— Помислете за обидата, която ми нанесохте, госпожо: тя остана тук — каза Портос, като силно притисна ръка към сърцето си.

— Аз ще я поправя, скъпи ми Портос!

— Всъщност какво ви исках аз? — продължи Портос, като дигна простодушно рамене. — Само заем, нищо друго. Преди всичко аз съм разумен човек. Зная, че вие не сте богата, драга госпожо Кокнар, и че вашият мъж е принуден да скубе нещастните тъжители, за да измъкне от тях няколко жалки екю. О, ако бяхте контеса, маркиза или дукеса, друга работа — никога нямаше да ви простя!

Прокуроршата се засегна.

— Знайте, господин Портос — рече тя, — че моят сандък, макар и сандък на прокурорша, е може би по-пълен от сандъците на всички ваши разорени глезли.

— Тогава обидата е още по-голяма — заяви Портос, като освободи ръката си от ръката на прокуроршата. — Щом вие сте богата, госпожо Кокнар, за вас няма никакво извинение.

— Като казвам богата — поправи се прокуроршата, която видя, че много се е увлякла, — не бива да разбирате в буквалния смисъл. Не съм много богата, но не съм и зле.

— Слушайте, госпожо — подзе Портос, — да не говорим вече за това, моля ви. Вие ме пренебрегнахте. Между нас всичко е свършено.

— Колко сте неблагодарен!

— А, вие се оплаквате! — възкликна Портос.

— Вървете тогава при хубавата дукеса! Няма да ви задържам повече.

— Е, струва ми се, че тя не е чак толкова лоша!

— Слушайте, господин Портос, питам ви за последен път: обичате ли ме още?

— Уви, госпожо — промълви Портос с извънредно печален глас. — Когато тръгнем на поход, на поход, в който аз предчувствувам, че ще бъда убит…

— О, не говорете такива работи! — извика прокуроршата и зарида.

— Нещо ми го подсказва — продължи Портос, като ставаше все по-печален и по-печален.

— Кажете по-добре, че обичате друга.

— Не, не, казвам ви откровено. Никоя друга не ме занимава и дори чувствувам тук, в дъното на сърцето си, че нещо ми говори за вас. Но след петнадесет дни, може би вие знаете, а може и да не знаете, съдбоносният поход започва. Аз ще бъда страшно зает с екипировката си. После искам да замина при семейството си, далеч в Бретан, за да събера сумата необходима за заминаването ми.

Портос забеляза последната борба между любовта и скъперничеството.

— И понеже — продължи той — дукесата, която видяхте преди малко в черквата, има имения близо до моите, ще пътуваме заедно. Знаете, че пътят изглежда много по-кратък, когато пътуват двама.

— Нямате ли приятели в Париж, господин Портос? — запита прокуроршата.

— Мислех, че имам — отвърна Портос, като пак се натъжи, — но се уверих, че съм се лъгал.

— Имате, господин Портос, имате — заяви прокуроршата с порив, който изненада и самата нея. — Елате утре у дома. Вие сте син на леля ми, следователно мой братовчед; пристигате от Ноайон, от Пикардия, имате много дела в Париж, а нямате прокурор. Запомнихте ли всичко това?

— Отлично, госпожо. — Елате утре по обед.

— Много добре.

— И се дръжте твърдо пред моя мъж, той е хитър въпреки своите седемдесет и шест години.

— Седемдесет и шест години! Дявол да го вземе! Хубава възраст! — извика Портос.

— Искате да кажете, преклонна възраст, господин Портос. Горкият ми мъж може всеки миг да ме остави вдовица — продължи прокуроршата, като погледна многозначително Портос. — За щастие по брачния ни договор всичко ще бъде на този, който остане жив.

— Всичко ли? — запита Портос.

— Всичко.

— Виждам, че сте предвидлива жена, скъпа ми госпожо Кокнар — забеляза Портос, като стисна нежно ръката на прокуроршата.

— Ето че се примирихме, скъпи господин Портос — каза тя, като му се галеше.

— За цял живот — отвърна по същия начин Портос.

— Довиждане, изменнико.

— Довиждане, непостоянна госпожо.

— До утре, ангеле мой.

— До утре, пламък на живота ми.

XXX

МИЛЕДИ

Д’Артанян проследи милейди, без тя да го забележи: видя как се качи в каретата си и чу, че заповяда на кочияша да кара в Сен Жермен.

Излишно беше да се опитва да върви пеш след каретата, която потегли бързо, носена от два здрави коня. Той тръгна към улица Феру.

На улица Сена срещна Планше, който се беше спрял пред една сладкарничка и гледаше прехласнат някаква апетитна наглед кифла.

Заповяда му да оседлае два коня от конюшните на господин дьо Тревил, единия за него, д’Артанян, а другия за себе си, и да го намери у Атос — господин дьо Тревил веднъж завинаги беше оставил конюшнята си на разположение на д’Артанян.