Тримата мускетари

Планше се запъти към улица Стария гълъбарник, а д’Артанян към улица Феру. Атос си беше у дома и изпразваше печално една бутилка от прословутото испанско вино, което беше донесъл от пътуването си в Пикардия. Той направи знак на Гримо да донесе чаша за д’Артанян и Гримо, както винаги, се подчини.

Тогава д’Артанян разказа на Атос всичко, което се беше случило в черквата между Портос и прокуроршата, и каза, че другарят им в тоя час навярно беше на път да се екипира.

— Аз пък — отвърна Атос, след като изслуша разказа — съм напълно спокоен; жени няма да поемат разноските по моята екипировка.

— И все пак вие сте хубав, учтив и знатен благородник, скъпи Атос, и нито принцесите, ни кралиците ще устоят на вашите любовни стрели.

— Колко е млад този д’Артанян! — въздъхна Атос, като дигна рамене.

И направи знак на Гримо да донесе втора бутилка.

В този миг Планше подаде скромно глава през полуоткрехнатата врата и съобщи на господаря си, че двата коня са готови.

— Какви коне? — запита Атос.

— Два коня, които господин дьо Тревил ми заема за разходка и с които мисля да отида до Сен Жермен.

— А какво ще правите в Сен Жермен? — запита пак Атос.

Тогава д’Артанян му разказа за срещата в черквата, как е открил жената, която, както и благородникът с черната мантия и с белега на сляпото око, постоянно го занимаваше.

— С други думи, вие сте влюбен и в нея, както бяхте влюбен в госпожа Бонасийо — заяви Атос и дигна презрително рамене, сякаш съжаляваше човешката слабост.

— Аз ли, нищо подобно! — извика д’Артанян. — Любопитен съм само да разкрия тайната, която я забулва. Не зная защо, но ми се струва, че тая жена, която ми е съвсем непозната, както и аз съм непознат за нея, има някакво влияние над моя живот.

— Всъщност вие имате право — каза Атос. — Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й. Госпожа Бонасийо се е изгубила, толкова по-зле за нея, нека се намери сама.

— Не, Атос, не, грешите — рече д’Артанян. — Аз обичам своята бедна Констанс повече от всеки друг път и ако знаех къде се намира тя, дори накрай света да е, бих отишъл да я избавя от ръцете на враговете й. Но аз не зная нищо и всичките ми издирвания бяха напразни. Какво да се прави, човек трябва да се развлича.

— Развличайте се с милейди, драги ми д’Артанян. Пожелавам ви го от все сърце, ако това ви забавлява.

— Слушайте, Атос — продължи д’Артанян, — вместо да стоите тук като затворник, метнете се на коня и елате да се поразходите с мене в Сен Жермен.

— Драги мой — възрази Атос, — аз яздя само мои коне, в противен случай ходя пеш.

— А пък аз — отвърна д’Артанян, като се усмихна на нетърпимостта на Атос, която у всеки друг положително би го обидила, — аз не съм толкова горд и яздя, каквото намеря. И така довиждане, скъпи ми Атос.

— Довиждане — отвърна мускетарят, като направи знак на Гримо да отпуши бутилката, която беше донесъл.

Д’Артанян и Планше възседнаха конете си и тръгнаха за Сен Жермен.

През целия път момъкът мислеше непрестанно за всичко което Атос му беше казал за госпожа Бонасийо. При все че д’Артанян не беше много сантиментален, младата жена бе оставила дълбоки следи в сърцето му: както сам той казваше би отишъл накрай света, за да я намери. Но земята е кълбо с много краища и той не знаеше накъде да тръгне.

А в това време щеше да се помъчи да разбере коя е милейди. Милейди беше разговаряла с човека в черната мантия, значи го познаваше. А според д’Артанян човекът с черната мантия беше отвлякъл госпожа Бонасийо и втория път, както я беше отвлякъл първия път. С други думи, когато казваше, че като отива да търси милейди, той отива да търси същевременно Констанс, д’Артанян лъжеше наполовина, а това не е голяма лъжа.

Като размишляваше така и пришпорваше от време на време коня си, д’Артанян измина пътя и стигна в Сен Жермен. Той мина край вилата, където след десет години щеше да се роди Луи XIV. Когато прекосяваше някаква съвсем безлюдна улица, оглеждайки се наляво и надясно дали няма да открие следа от своята прелестна англичанка, той видя на долния етаж на една хубава къща, която според тогавашния обичай нямаше никакъв прозорец към пътя, познато лице. Това лице се разхождаше по тераса, украсена с цветя. Планше пръв го позна.

— Господине — обърна се той към д’Артанян, — не познавате ли тая особа, която се е зазяпала?

— Не — отвърна д’Артанян. — И все пак съм положителен, че не за пръв път виждам това лице.

— Разбира се, дявол да го вземе — възкликна Планше. — Това е бедният Любен, слугата на конт дьо Вард, когото вие така добре наредихте преди един месец в Кале по пътя за вилата на началника на пристанището.

— А, да, да! — сети се д’Артанян. — Сега го познах. Мислиш ли, че той ще те познае?

— Не мисля, господине, той беше толкова изплашен, че не вярвам да ме е запомнил както трябва.

— Добре! Иди тогава поприказвай с него — рече д’Артанян — и разбери дали господарят му е жив.