Тримата мускетари

Каретата потегли и остави двамата мъже един срещу друг, тъй като никаква веществена пречка не ги отделяше вече.

Конникът изви, за да последва каретата, но д’Артанян, който още повече кипна, когато позна в негово лице англичанина, който спечели в Амиен коня му и едва спечели от Атос диаманта, хвана повода и го спря.

— Господине — рече му той, — изглежда, вие сте по-голям хапльо от мене, защото сякаш сте забравили, че ние имаме помежду си малък спор.

— А! А! Вие ли сте, господине — позна го англичанинът. — Вие,както изглежда, вечно играете ту на една, ту на друга игра.

— Да, и това ми напомня, че имаме стари сметки, ще видим, драги господине, дали си служите така умело с рапирата, както със заровете.

— Виждате много добре, че нямам шпага — каза англичанинът. — Искате ли да продавате юначество пред човек без оръжие?

— Надявам се, че у дома си имате шпага — възрази д’Артанян. — Във всеки случай аз имам две и ако искате, ще играя с вас на едната.

— Излишно е — рече англичанинът, — аз имам доста такива оръжия.

— Добре, достойни благороднико — продължи д’Артанян, — изберете най-дългата си шпага и елате ми я покажете тази вечер.

— Къде, моля?

— Зад Люксембург. Мястото там е прекрасно за такава разходка, каквато аз ви предлагам.

— Добре, ще дойда.

— В колко часа?

— В шест.

— Между другото, вие навярно имате един или двама приятели?

— Имам трима, които ще бъдат много поласкани да вземат участие в играта заедно с мене.

— Трима ли? Чудесно! Какво съвпадение! — възкликна д’Артанян. — И аз имам точно толкова.

— Кажете сега кой сте вие? — запита англичанинът.

— Аз съм д’Артанян, гасконски благородник, гвардеец в ротата на господин Де-з-Есар. А вие?

— Аз съм лорд Уинтър, барон Шефилд.

— Добре, аз съм ваш слуга, господин барон — отвърна Д’Артанян — при все че имената ви много трудно се запомнят. И като пришпори коня си, той препусна в галоп към Париж.

Както постъпваше винаги в такива случаи, д’Артанян отиде право у Атос.

Той свари Атос излегнат на голям диван, където чакаше, както сам казваше, да го намери екипировката му.

Той разказа на Атос всичко, което се беше случило, без да споменава за писмото на господин дьо Вард.

Атос изпадна във възторг, когато научи, че ще се бие с англичанин. Казахме вече, че това беше мечтата му.

Изпратиха веднага слугите да повикат Портос и Арамис и им разказаха всичко.

Портос извади шпагата си от ножницата и започна да нанася удари по стената, като от време на време отстъпваше и приклякваше като танцьор. Арамис, който продължаваше да работи върху поемата си, се затвори в кабинета на Атос и помоли да не го безпокоят, докато не дойде време за дуела.

Атос направи знак на Гримо за една бутилка.

Д’Артанян си състави мислено малък план — по-късно ще видим изпълнението му, — който обещаваше някакво приятно приключение, ако се съди по усмивките, които пробягваха от време на време по замисленото му лице.

Част втора

I

АНГЛИЧАНИ И ФРАНЦУЗИ

В уречения час те отидоха с четиримата слуги зад Люксембургския дворец в едно оградено място, оставено за кози. Атос даде монета на козаря, за да се отдалечи. На слугите бе поръчано да стоят на пост.

Скоро мълчалива група се приближи до ограденото място, влезе вътре и се присъедини към мускетарите; после според английските обичаи се представиха един на друг.

Англичаните бяха все от най-знатен произход и странните имена на техните противници не само ги учудиха, но ги и разтревожиха.

— Но при все това — заяви лорд Уинтър, когато тримата другари си казаха имената — ние не знаем кои сте и няма да се бием с хора, които носят такива имена. Това са имена на овчари.

— Наистина, както навярно и вие предполагате, милорд, имената ни са лъжливи — отговори Атос.

— Това само увеличава желанието ни да узнаем истинските — отвърна англичанинът.

— Вие играхте срещу нас, без да знаете имената ни — напомни му Атос, — и това не ви попречи да спечелите два наши коня.

— Вярно, но ние рискувахме само пистолите си; сега рискуваме кръвта си: човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.

— Имате право — съгласи се Атос. Той дръпна настрани един от четиримата англичани, с когото трябваше да се бие, и му пошепна името си.

Портос и Арамис направиха същото.

— Това задоволява ли ви? — запита Атос своя противник. — И смятате ли, че съм достатъчно знатен благородник, за да ми направите честта да кръстосате шпагата си с мене?

— Да, господине — каза англичанинът, като се поклони.

— Е? А сега искате ли да ви кажа нещо? — продължи студено Атос.

— Какво? — запита англичанинът.

— По-добре щяхте да направите, ако не бяхте искали да ви кажа името си.

— Защо?

— Защото ме смятат за мъртъв, защото има причини да желая никой да не знае, че съм жив, и аз ще бъда принуден да ви убия, за да не се разкрие тайната ми.

Англичанинът погледна Атос, като мислеше, че се шегува: но Атос не се шегуваше ни най-малко.

— Господа — запита Атос, като се обръщаше едновременно към другарите си и към техните противници, — готови ли сме?

— Да — отвърнаха в един глас англичани и французи.

— В такъв случай да започнем — рече Атос.