Тримата мускетари

И тутакси осем шпаги блеснаха от лъчите на залязващото слънце и борбата започна с ожесточение, напълно естествено за хора, които бяха двойни врагове.

Атос се биеше така спокойно и методично, сякаш се намираше във фехтовална зала.

Портос, излекуван навярно от прекалената си самоувереност при приключението си в Шантии, се биеше изкусно и предпазливо.

Арамис, който трябваше да довърши третата песен от поемата си, бързаше като човек, който няма време.

Атос пръв уби противника си: нанесъл му беше само един удар, но както го беше предупредил, ударът беше смъртоносен — шпагата прониза сърцето му.

Портос втори просна противника си на тревата: пронизал му беше бедрото. Тогава, понеже англичанинът, без да се противи повече, му предаде шпагата си, Портос го взе на ръце и го пренесе в каретата му.

Арамис притисна така здраво противника си, че той отстъпи петдесетина крачки, после побягна с всички сили и изчезна сред дюдюканията на слугите.

А д’Артанян — той чисто и просто се отбраняваше; после, когато видя, че противникът му е много уморен, изби със силен удар шпагата му. Като видя, че е обезоръжен, баронът отстъпи две-три крачки; но в същия миг се подхлъзна и падна по гръб.

Д’Артанян с един скок се намери върху него и опря шпагата си на гърлото му.

— Можех да ви убия, господине — каза той на англичанина, — вие сте в ръцете ми, но аз ви подарявам живота заради вашата сестра.

Д’Артанян изпитваше безкрайна радост; той беше осъществил предварително скроения план, при мисълта за който по лицето му бяха цъфнали усмивките, за които говорихме.

Възхитен, че има работа с толкова сговорчив благородник, англичанинът стисна д’Артанян в обятията си, каза хиляди любезности на тримата мускетари и понеже противникът на Портос беше вече настанен в каретата, а противникът на Арамис бе офейкал, погрижиха се само за умрелия.

Когато Портос и Арамис го събличаха, надявайки се, че раната му не е смъртоносна, някаква голяма кесия падна от пояса му. Д’Артанян я вдигна и я подаде на лорд Уинтър.

— За какво ми я давате, дявол да го вземе, какво да я правя? — попита англичанинът.

— Върнете я на семейството му — отговори д’Артанян.

— Много е притрябвала такава дреболия на семейството му: то наследява петнадесет хиляди луи рента. Запазете кесията за вашите слуги.

Д’Артанян прибра кесията в джоба си.

— А сега, млади приятелю, надявам се, че ще ми позволите да ви наричам така — поде лорд Уинтър, — още тая вечер, ако желаете, ще ви представя на сестра си, лейди Кларик. Искам и тя да бъде благосклонна към вас и понеже е доста добре приета в двореца, може би в бъдеще някоя дума, казана от нея никак няма да ви навреди.

Д’Артанян се изчерви от удоволствие и се поклони в знак на съгласие.

В това време Атос се беше приближил до д’Артанян.

— Какво смятате да правите с кесията? — пошепна му той на ухото.

— Смятам да я предам на вас, скъпи ми Атос.

— На мене ли? Защо?

— Ами вие го убихте: това е плячка за победителя.

— Аз да наследя един враг! — възмути се Атос. — За какъв ме смятате?

— Това е военен обичай — обясни д’Артанян. — Защо да не бъде и обичай при дуел?

— Дори и на бойното поле — отвърна Атос — не съм постъпвал така.

Портос дигна рамене. Арамис одобри постъпката на Атос с лека усмивка.

— Тогава — предложи д’Артанян — да дадем тези пари на слугите, както ни каза лорд Уинтър.

— Да — съгласи се Атос, — да дадем тая кесия, но не на нашите слуги, а на английските.

Атос взе кесията и я хвърли в ръцете на кочияша:

— За вас и за вашите другари!

Тази благородна проява от страна на човек, който нямаше нищичко, порази дори Портос; тази френска щедрост, за която разказваха после лорд Уинтър и приятелят му, имаше навсякъде голям успех, само не и пред господата Гримо, Мускетон, Планше и Базен.

Като се разделяше с д’Артанян, лорд Уинтър му даде адреса на сестра си; тя живееше на площад Роаял, номер шест, който беше тогава най-предпочитаният квартал. При това той обеща, че ще дойде да го вземе, за да го представи. Д’Артанян му определи среща в осем часа у Атос.

Посещението у милейди твърде много занимаваше мисълта на нашия гасконец. Той си спомняше по какъв странен начин тази жена се беше намесвала досега в съдбата му. Беше убеден, че тя е оръдие на кардинала, и все пак изпитваше непреодолимо влечение към нея, едно от ония чувства, за които човек не си дава сметка. Опасяваше се само да не би милейди да познае, че той е човекът от Мьон и от Дувър. Тогава тя щеше да знае, че той е от приятелите на господин дьо Тревил, с други думи, че принадлежи телом и духом на краля, а това щеше да го лиши от някои преимущества — ако милейди го познаваше, тъй както той я познава, щяха да играят с еднакви карти. Колкото до началото на интригата между нея и конт дьо Вард, нашият самонадеян младеж не се занимаваше много с нея, при все че контът беше млад, хубав, богат и се ползуваше с голямото благоволение на кардинала. Не е малко нещо да си на двадесет години и да си роден в Тарб!