Тримата мускетари

Д’Артанян се впусна в любезности и в уверения за своята преданост. На всяка безсмислица, която се изплъзваше от устата на нашия гасконец, милейди се усмихваше благосклонно. Часът да се оттегли настъпи. Д’Артанян се сбогува с милейди и излезе от салона като най-щастливия човек на света.

На стълбището срещна хубавата прислужничка, която го докосна леко, като минаваше, и зачервена до уши, му поиска извинение, че го е бутнала, с такъв мил глас, че веднага й бе дадено извинение.

Д’Артанян дойде пак на следния ден и бе приет още по-добре. Лорд Уинтър го нямаше и този път милейди се занимаваше сама с него през цялата вечер. Тя изглеждаше, че много се интересува от него, попита го откъде е, кои са приятелите му и не е ли мислил някога да постъпи на служба при господин кардинала.

Д’Артанян, който, както е известно, беше много предпазлив за един двадесетгодишен момък, си спомни тогава за своите подозрения към милейди; той възхвали възторжено негово високопреосвещенство й каза, че никога не би пропуснал случая да постъпи в гвардията на кардинала, а не в гвардията на краля, ако познаваше например господин дьо Кавоа вместо господин дьо Тревил.

Милейди промени непринудено разговора и запита съвсем небрежно дали д’Артанян е бил някога в Англия.

Д’Артанян отвърна, че е бил изпращан там от господин дьо Тревил да преговаря за някаква покупка на коне и че дори е довел четири за образец.

През време на разговора милейди си прехапа два или три пъти устните: тя имаше работа с гасконец, който играеше предпазливо.

В същия час, както предния ден, д’Артанян се оттегли. В коридора той пак срещна хубавата Кети — тъй се казваше прислужничката. Тя го погледна с такава благосклонност, в която не можеше да се съмнява човек. Но мисълта на д’Артанян беше толкова погълната от господарката, че не забелязваше нищо друго.

Д’Артанян посети милейди и на третия, и на четвъртия ден и всяка вечер милейди го посрещаше все по-приветливо и по-приветливо.

Всяка вечер, било в преддверието, било в коридора или на стълбището, д’Артанян срещаше хубавата прислужничка.

Но както казахме, д’Артанян не обръщаше никакво внимание на настойчивостта на бедната Кети.

II

ОБЕД У ПРОКУРОРА

Но дуелът, в който Портос игра толкова блестяща роля, не го накара да забрави обеда у прокуроршата му. На следния ден към един часа Мускетон го изчетка за последен път и той се запъти към улица Мечкарска с походката на крайно щастлив човек.

Сърцето му биеше, но не както на д’Артанян от младежка и нетърпелива любов. Не, по-користна цел раздвижваше кръвта му: най после той щеше да пристъпи тайнствения праг, да изкачи непознатата стълба, по която се бяха качвали едно по едно старите екю на Кокнар.

Той щеше да види в действителност известния сандък, който беше виждал двайсетина пъти в сънищата си: дълъг и дълбок сандък с катинари и резета, прикован за пода; сандък, за който той толкова често бе чувал да се говори и който малко сухите наистина, но нелишени от известна красота ръце на прокуроршата щяха да отворят пред възхитения му поглед.

И после той, бездомният скиталец, човекът без състояние и без семейство, войникът, привикнал към странноприемниците, кръчмите, пивниците и механите, лакомецът, който в повечето случаи трябваше да се задоволява със случайна храна, щеше да опита домашните обеди, да се наслади на семейната обстановка и да се предостави на ония дребни грижи, които, колкото човек е по-груб, толкова повече му харесват, както казват старите войници.

Да идва в качеството си на братовчед, да сяда всеки ден на богата трапеза, да разведрява жълтото и сбръчкано чело на стария прокурор, да скубе по малко перушинката на младите писари, като ги запознава с тънкостите в играта басет18, играта на зарове и с ландскнехт, и да печели от тях като възнаграждение за урока, който би им предал за един час техните спестявания за цял месец, всичко това се харесваше извънредно много на Портос.

Мускетарят си спомняше добре чутите оттук-оттам лоши приказки, които се носеха по онова време за прокурорите и които се носят и сега: за скъперничеството им, за тяхната алчност, за честото постене; но понеже в края на краищата с изключение на няколко пристъпи на пестеливост, които Портос винаги беше намирал за крайно неуместни, прокуроршата се беше показала доста щедра за една прокурорша, той се надяваше, че ще намери добре подредено домакинство.

Но на вратата мускетарят бе обзет донякъде от съмнение, входът не беше никак приветлив: вонящ и тъмен коридор, слабо осветена стълба от прозорчета, през които се процеждаше светлината от съседен двор; на горния етаж — ниска и обкована с грамадни гвоздеи врата, като главната врата на затвора Гран Шатле.

Портос почука с пръст; някакъв висок, блед писар, с гъсти, несресани коси дойде да отвори и поздрави като човек, принуден да уважава у другия и високия ръст, който разкрива неговата сила, и военната униформа, която показва званието му, и цветущото лице, което говори за навика му към добър живот.